2 hours of sleep vs. 2 cups of coffee

Всъщност историята не е за тук и сега, обаче все пак ще я разкажа, понеже не е съвсем история, а фрагменти от история (моята); понеже обичам да говоря за себе си и понеже си напомням да забавя темпото, а връщането в миналото точно това прави – препъва дните, омесва минутите, глези часовника, който ни е подгонил по петите.
За обиците на ухото ми е думата. И буквално – имам цели пет, и преносно – превъзходна, шумоляща, боцкаща метафора, която, несъмнено, успешно е прорязала (продупчила?) живота ми.
И тъй. Първите две дупки получих петгодишна. Ревах и на двете уши. Тогава се научих, че може да плачеш на рождения си ден, както и че добрите намерения на родителите ти обикновено отдалеч се класифицират като катастрофа. Освен това първите миниатюрни белегчета на ушите ми напомнят за времето, когато всичко беше кръгло и обло. За миговете, в които за първи път прочитах света си; подреждах го с букви. Тези обици ми напомнят да не спирам да си ползвам азбуката. Да не спирам да пиша – нищо, че понякога сама не си//е разчитам.
Вторите дупки (на лявото ухо, макар че често забравям къде са), си ги подарих случайно една Коледа, докато чаках за съвсем друго нещо, а лекарят Уши-Нос-Гърло, който ме продупчи, съвсем не разбра защо ентусиазмът ми се конкурира с този на петгодишна. Аз обаче знаех. Бях с разбито сърце и еквивалентът на боядисването на косата в 17-годишното ми съзнание беше това. Не татуировка, не друг цвят. Обици. Тогава за първи път гледах Eternal Sunshine of the Spotless Mind, безразборно набивах един след друг бонбони Линдт и си въобразявах, че никога повече няма да се влюбя. Тези обици не ми напомнят да не спирам да се надявам. Тези обици ми напомнят да не тъпча безразборно бонбони Линдт, за да не заприличам на хамстер.
Последната, петата обица, тази на хрущяла, е пеленаче още, няма и 2 години. Нея я направих просто за да бележа завършването си в гимназия и влизането в университет. Което ми напомня, че всичко, що изглежда голямо, вероятно всъщност нищо не значи. Тази обица ми се случи в един невзрачен юнски следобед, в който просто чаках за лекар и реших да си уплътня времето.
После се возих в трамвай, после валя дъжд.
И нищо друго не се случи.
tumblr_n7wlco3wO71r4ueyro1_500

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s