Monthly Archives: January 2016

Пазя леглото и си преписвам цитати от “Литературен вестник”:

СКИЦА КЪМ УТРОТО
Ще се изметне гамата, звуците ще се втурнат надолу
по стълбите, след първия от съседите, държейки се за стената.
Бийтълсите ще погледнат с иронично око от обложката.
Рамото на грамофона ще се вдигне безшумно, за да усмири врявата на сетивата.
Ще се опиташ да оглушееш, когато мислите като познати просяци
приближат до главата ти с мръсна шапка.
Студът ще нахлуе под одеялото, ще обхване бедрата ти
в ледена хватка. И ще търсиш екстаза с посърнали пръсти.
Той ще въздъхне насън и ще срути лавина.
Ще се разплачеш. Ще се върне съзнанието
и ще ви завари, нещастни.

***

повярвай всичко все още ти предстои в началото няколко улици
после асансьорът с натуралистични рисунки на съвкупяваща се двойка
окото на съседката в шпионката и вече горещото кафе телевизорът
репродукция на Сезан на гвоздей влюбен в стената
до уши до смазаната глава всичко все още
ти предстои осем часа сън
утринната нежност на радиатора и обичайният комплимент на вестникаря
продължавай още само няколко улици върви постарай се да заспиш
а сутринта се опитай да станеш защото рано пиле рано пее
в казана
защо стоиш върви върви всичко все още ти предстои говорех
май нямаш и осемнайсет
всичко още ти предстои говорех а то всичко вече бе станало

***

ПИСМО ДО АННА-МАРИЯ ВМЕСТО ЦВЕТЯ
Казвам се Яцек Подшадло.
На 26 години съм.
Когато бях малък, мечтаех за момиче като теб.
И после, през годините.
Опитвах да принудя няколко жени да бъдат теб.
Бих искал да те опозная отблизо.
Да видя какво носиш под кожата.
Да построя батискаф и да погледна на дъното на окото ти.
Затова ми прости изхвърлянията.
Ще опитам да създам ново течение в поезията.
Защото се срамувам от бездарието, с което говоря за теб.
А междувременно ще вградя в стихотворението акростих.
Никога не ще се наситя да повтарям имената ти.
На тях се уча непрестанно като дете на първите свои думи.
А също като старец на последните.
Мъркането на новородено и мърморенето на столетника старец – ето езиците
на които ни се разкрива тайната.
Архипелазите разказват за нея на език закодиран в разположението на островите.
Разказват за нея контурите на моретата, устията на реките.
И платата на Андите и блестящите върхове на планините от лед.
Я да поговорим със земята, да си вземем горещ душ в гейзерите
на Йелоустоун, да се огледаме в огледалото на Няса,
да изстудим вино в Оймякон.
Още не са се стопили ледниците и моретата не са попили в земята.
Цветята разтварят предпазливо листенца като геодезисти набелязващи
места за детски площадки и градинки.
А аз нямам куража да ги откъсна.
На 26 години съм.
Казвам се Яцек Подшадло.
Бих искал да те опозная отблизо.
Красотата винаги ме е обезкуражавала.

(Яцек Подшадло)

2 hours of sleep vs. 2 cups of coffee

Всъщност историята не е за тук и сега, обаче все пак ще я разкажа, понеже не е съвсем история, а фрагменти от история (моята); понеже обичам да говоря за себе си и понеже си напомням да забавя темпото, а връщането в миналото точно това прави – препъва дните, омесва минутите, глези часовника, който ни е подгонил по петите.
За обиците на ухото ми е думата. И буквално – имам цели пет, и преносно – превъзходна, шумоляща, боцкаща метафора, която, несъмнено, успешно е прорязала (продупчила?) живота ми.
И тъй. Първите две дупки получих петгодишна. Ревах и на двете уши. Тогава се научих, че може да плачеш на рождения си ден, както и че добрите намерения на родителите ти обикновено отдалеч се класифицират като катастрофа. Освен това първите миниатюрни белегчета на ушите ми напомнят за времето, когато всичко беше кръгло и обло. За миговете, в които за първи път прочитах света си; подреждах го с букви. Тези обици ми напомнят да не спирам да си ползвам азбуката. Да не спирам да пиша – нищо, че понякога сама не си//е разчитам.
Вторите дупки (на лявото ухо, макар че често забравям къде са), си ги подарих случайно една Коледа, докато чаках за съвсем друго нещо, а лекарят Уши-Нос-Гърло, който ме продупчи, съвсем не разбра защо ентусиазмът ми се конкурира с този на петгодишна. Аз обаче знаех. Бях с разбито сърце и еквивалентът на боядисването на косата в 17-годишното ми съзнание беше това. Не татуировка, не друг цвят. Обици. Тогава за първи път гледах Eternal Sunshine of the Spotless Mind, безразборно набивах един след друг бонбони Линдт и си въобразявах, че никога повече няма да се влюбя. Тези обици не ми напомнят да не спирам да се надявам. Тези обици ми напомнят да не тъпча безразборно бонбони Линдт, за да не заприличам на хамстер.
Последната, петата обица, тази на хрущяла, е пеленаче още, няма и 2 години. Нея я направих просто за да бележа завършването си в гимназия и влизането в университет. Което ми напомня, че всичко, що изглежда голямо, вероятно всъщност нищо не значи. Тази обица ми се случи в един невзрачен юнски следобед, в който просто чаках за лекар и реших да си уплътня времето.
После се возих в трамвай, после валя дъжд.
И нищо друго не се случи.
tumblr_n7wlco3wO71r4ueyro1_500

слушам каризма и изобщо не ми пука, че това не е поезия

дълбай, дълбай, дълбай.
дано изровиш себе си
на утрешното боледуване под сенките.
не треперѝ, когато куха се завариш,
не се стъписвай, щом си срещнеш отражението.
претърсвай всички джобове, изпразвай ги
от съдържание. недей да разпиляваш времето,
когато ти е писано да се спасяваш.
размествай думите, подписвай заклинанията,
сама забърквай си отварите, бъди си вещица
и нощем се намятай с ненамерените отговори.
йерархията те повелява, гони те часовникът,
записващ под възглавницата ти пророчества,
разрошващ мисли върху сънищата без тълкуване.
сега са въртележките. сега е чакане и лутане,
а ти си своя някъде на хиляди сънувани животи.