толкова бях свикнала с мълчанието ти
че когато отвори уста да кажеш нещо
се уплаших

***

всичко, което трябва да знаеш е
потънало в езерата под очите ми
крие се под сенките им
изтича

***

Това все пак е блог и е хубаво (или не, всъщност) да споделям как се чувствам от време на време, въпреки че по разните там фрагменти също си личи. Невинаги отразяват емоционалното ми състояние съвсем точно обаче.

Защото съм добре, макар ритъмът ми да е същият: кафе, цигари, работа, тук-там университет, малко сън, много големи торбички под очите, перманентни сенки, изглеждаш недоспала, изглеждаш уморена, добре ли си, да не си болна, лягай си. Не се правя на героиня от френски филм ноар, просто така живея и всячески се опитвам да забавя, да взимам по-правилни решения за самата себе си, да не се парализирам от страх, че няма да свърша нещо, че ще се издъня, че ще се скарам с някого, че някой ще спре да ме обича.

Червената лампичка вече е започнала да премигва.

Но аз я възприемам само като светофар, на който съм спряла, а после ще светне зелена светлина и всичко ще е както трябва. Не знам колко ще е това временно, вече от месеци живея на ръба на силите си, не си почивам, всяка седмица е седем работни дни, не си почивам, тормозя се за глупости, не си почивам, неуверена съм както винаги (понякога повече от всякога), не си почивам, плача понякога (и на книги вече), не си почивам, забравям си вещите, не си почивам, губя си слушалките, не си почивам, разсейвам се, не си почивам, опитвам се да си пусна косата дълга, но тя не расте.

Почива си.