and the night is still young

много пъти съм искала да ти напиша писмо, даже май веднъж го направих, в трети клас.

мислех, че никога няма да го откриеш, но ти успя, и аз бях нещастна и щастлива. бяха най-лошите и най-добрите времена (по Дикенс; дори не знам дали си чел Дикенс, но ти обичаше да четеш, сигурно).

оттогава съм се пробвала поне 1 милион пъти и винаги съм завършвала в неуспех или в недостатъчно кураж.

бих ти казала как си слагам показалеца на слепоочието, когато чета; как все си слагам слънчевите очила; как захапвам сандвичите също като теб – широко и смело; какъв е погледът ми, когато съм истински гневна, сама се плаша колко злоба плува в очите ми понякога. как през лятото косата ми изглежда светла почти като твоята, все забравям, че всъщност е горе-долу светла, все си мисля, че съм с черна коса. как обичам кокос и пипер – непременно, макар и невинаги. как съм забравила дали имаш бенки, белези, какви са ръцете ти. спомням си те фрагментарно и откъслечно и все така си те сглобявам. в мисловния ми пъзел се подреждаш много по-хубаво, отколкото заслужаваш, но това е то съзнанието – упорито трие лошите белези. гумичката обаче покрива все по-голяма повърхност и забравям; забравям гласа ти, забравям дали си се смял и как; забравям дали си имал дразнещи навици, освен да си тръгваш, освен да ми липсваш.

знаеш ли, че носих жълта рокля на бала, че прослушах все пак депеш, че не харесвам стивън кинг, че има една снимка, на която ми приличаш на леонардо дикаприо и винаги си мисля за теб, когато го гледам като млад. знаеш ли, че сега съм книжно момиче, че ме има на задните страници на няколко книги, че знам 1 език и 2 съм наченала, и че все се спъвам в думите си. знаеш ли, че ми се иска да не бях хвърляла колекцията със салфетки.

знаеш ли, че най-натрапчивият ми спомен е как се возим в онази стара, очукана лада, която сигурно за времето си е била супер; кожените седалки все лепнеха под мен, но едва ли съм го усещала неприятно. обичах да протягам ръце през прозореца и просто да дишам. ти ми позволяваше, мама не. затова може би ми липсваше толкова.

знаеш ли, че почти не плача за теб, но не мога да спя, откакто те няма. аз съм книга на безпокойството и всичките ми страници са с твоето име в полето.

знаеш ли, има един цял албум, който ми напомня за твоето последно тръгване, за онзи сив, ръмящ четвъртък, за кръста ти. ти дори не си вярващ. но и ти носеше златна верижка на врата, сега си го спомням това. всички мъже носят нещо около врата.

знаеш ли, че минавам покрай блока ти по няколко пъти на седмица и всеки път се оглеждам, да не би случайно да те видя.

в теб винаги имаше нещо, готово да си тръгне. живееше в един сак, така си те спомням, винаги на вратата, винаги с единия крак навън.

затова гледам да не ти пиша. това са само драски, които нахвърлям, докато си допушвам цигарата, докато си чакам рейса, докато приятелят ми ми прави кафе, докато майка ми спи, докато не трябвам на никого, докато дойде моментът за нещо, което да ме откъсне. с единия крак съм навън.

всичките писма, които съм искала да ти изпратя, се търкалят по пода на съзнанието ми; мръсни дрехи, които събирам.

всички следващи писма са с адрес завинаги.