когато бях малка (тая история тръгвам да я разказвам винаги като се сетя за спайските и съм почти убедена, че съм я разказвала и тук вече, ениуей), имах касетката с този концерт и непрекъснато я въртях. интересното е, че си го спомням много ясно, а съм била на 2–3 (да, да, никой не ми вярва, но съм доказвала, че наистина си спомням разни неща от много ранна възраст).

нещо ми залипсва татко. той си ми липсва де, но сега изведнъж.

това е поради детството. детството ни е пренаселено с родители.

one thing you can always count on is that hearts change

 

 

soon

никой не може да ти сподели инсомниите

 

но в егоизма си се конкурираме

the first time i saw it, it was red

в периода между две големи страдания –

до поредното пропукване на плочите,

до поредното разместване на пластовете –

прогнозата е дъжд: да размеси баланса.

прогнозата е тръгване. посоката е ясна:

по-далеч една от друга.

времето е смутно.

земята си вещае нейните планове –

тя знае най-конкретно как да ни разделя.

чертае и на двете ни отказване от обещания.

събуждане в разблудата на континентите,

разкъсване на утрешни неутешимости,

солената вода, разбридала
следите на изгубеното помежду ни време.

океанът е дълбок, мое червено момиче.
така примамващо
е вливането в мъртвото течение
така ласкателно
ни жажда дъното.

(знаем: няма вече думи, казахме ги всичките.
знаем: твърде горди сме, че да изплуваме.)