когато сама от себе си съм отегчена

на плитка сплитам годините, а после се катеря по нея
до върха на най-високата кула
където за един ден си позволявам това престъпление
да бъда себе си във друг сезон
малка колкото една точка събрала светчето си във шепи
но после късно става тъмно става
и злата мащеха на времето замята ме с полите си и ме пропъжда
разплитам методично възлите
и слизам
надничайки набързо по етажите на предните години
оглеждам се във себе си
разрошени са мислите бунтува се косата ми
податлива на всичко съм
танцувам пак сама (по подразбиране)
залюбвам се с града си и ухажвам зимите
през пролетта възкръсвам
и за финал така: прилежността е моя принадлежност
развързвам си годините и пускам ги да отлежават
по навик страховете ми куцат след мен
паднали от върха чак до долу до безкрая
страхът че след всеки страх има още един страх
след всяка дума още една дума
и след всяко сбогуване още едно сбогуване
чак до преброяването наобратно
чак до онзи бунт в косата ми
който вече никога не ми се случва