„Може би е време да се примиря
със нескопосаното си страдание,
с онази бенка, която е неизтриваема
от паметта ми,
и с изреченията, които изговарям
поради липса на общуване,
и с изреченията, които не спират
да извират
отвътре.
Навярно с тях запълвам кухините,
разрязани от твоето отсъствие,
закърпвам скъсаните си обувки,
запаметявам младостта си в минало активно“,
мисля си, докато се разписвам
под едно недотам покъртително
стихотворение.
Може би е време,
а може би е време да приема, че,
когато отразявам
полурепортажно
полуизмислено
полуразмитото си битие
и онова, което съм била и сме били,
навярно говоря с гласовете на онези,
които искат да кажат същото,
но не могат
…или не смеят.
времето тук блика на тласъци – като петрола 