може би не съм родена за нищо друго.

FIN

питаш ме как е “край” на френски –
един език, във който и двамата пристъпваме като в църква;
тоест с нежелание, тоест с угризение,
тоест с ясното усещане, че не си принадлежим
(всички езици пораждат този страх, докато не започнеш да ги мълчиш).
“как е край”, питаш, и го изговаряме –
него, края.
аз мислено добавям:
“край е къшеят време на онзи площад с гълъбите,
от който всички минувачи грабят хищно,
докато не остане нищо за споделяне.
краят е също песента, която ни запозна;
отпечатък от кафената ти чашка върху дървена маса
в един бавен летен следобед, невъзможен за повтаряне
(вятърът полюшваше камбанки над главите ни
и всичко бе пред нас, като в детство).
краят е пет букви,
езикът е ирелевантен тук;
защото краят може да е
любов,
смърт
или твоето име”