турска поезия

Не ме напусна любовта ти
не ме напусна любовта ти,
оставах гладен, оставах жаден,
вечерите бяха тъмни, вероломни,
душата – беззащитна, душата – няма,
душата ми строшена на парчета…
A ръцете ми – в белезници,
оставах без тютюн, без сън,
не ме напусна любовта ти…

***

Износвах пранги от копнежа си по теб
теб да мога да разказвам, теб.
На добрите деца, на героите.
теб да мога да разказвам, теб,
на непочтения, на хладния,
на блудната лъжа.
Една след друга, колко черни зими минаха,
спеше вълкът, спеше птицата, спеше и затворът.
Отвън изтичаше светът с грохот…
Само аз не спях,
колко пролети, Лейли моя,
износвах пранги от копнежа си по теб.
Да накича с рози кървави косите ти,
една от другата страна,
една от тази ти страна…
Теб да мога да извикам, теб,
на бездънни бездни,
на втеченената звезда,
на някой стигнал кибритената смет,
на най-самотната вълна в океана,
на някой паднал в кибритената смет.
Изгубилите талисманите си първи твои обичи,
изгубените усмивки,
внезапно падналите вечери, неделящи се на равни части,
чаша и цигара за отнесения в мислите си,
теб да можех да разкажа, теб…
Липсата ти е другото име на моя Ад
студено ми е, не затваряй очите си…

Ахмед Ариф

***

Ако само оставаше за края началото,
разговарят спокойно в промеждутъците,
току обръщат очи към морето – някой разхожда вилицата си върху платото –
сянката й е трупче на птичка
от тъкмо раззеленилото се дърво срещу ни.
– Ако само оставаше за края началото, ако само –
играе тя с колието си – обелена ябълка лежи в платото ми –
често-често поглеждам часовника си в промеждутъците,
обръщам очите си към вратата,
сякаш ми е малко студено – би ли затворила –
нервна червенина потъва в морето,
мисля си, с главоболие, от толкова години
не бях виждал лице на приятел.

Тя
се е променила много и е остаряла,
постоянно ми пали цигара,
не мога да й кажа, че аз не желая – но само да не го правеше –
разговаряме – разговаряме ли –
отдавна е зарязала писането,
всъщност била имала идея за книга,
“в едната ми ръка ябълка в ябълката една ръка”,
казвам,
поглежда лицето ми с изненада,
изпива чаша бира и тръгва след малко.
Залепила с пластир счупеното стъкло
на часовника си – червен циферблат
с разхвърляни в него пластмасови цветчета.
Да, от открехнатата врата идва студено
точно върху сърцето ми тази вечер.
Смърт,
ти си най- красива в тези мигове,
отгледала и възпитала ме.
Бих ли споделил с теб, ако не те обичах.
Ето – и този ден е тънък, и този ден е на счупване,
и този ден
е там точно, където съм бил останал.