да си седя вкъщи в сряда следобед е рядка привилегия, която отдавна не съм си случвала.
спомням си ветровитите следобеди, които съм копняла 13-14-15-16-17-годишна, когато не е съвсем пролет и не съвсем есен, една вълшебна пукнатина между сезоните, място за дишане, свежест, свобода, такива естествени неща.
небето ми действа като валиум един вид.

из разговор с едно чудно момиче

„самотата е красива. имах много дълъг разговор с нея, преди да я приема и заобичам и направя своя
[…]
аз до там бях свикнала със себе си, че имах неприязъм към хората, като цяло, имам предвид към продължителното им присъствие.
[…]
на красив път си.. момента на порастване го събираш с момента на заобичване на себе си.
[…]

след време, повярвай ми, ще се връщаш в моменти от този път..и по някакво странно въртене на света, там ще ти е вкъщи
[…]
въпреки това, има място за една малка частица, там някъде в машината, без която работата пак върви, но когато тя е там работата направо спори.
и тя ще дойде толкова цяла, колкото си ти.

 

п.п. тези дни се сдобрявам с кого ли не (и най-вече със себе си)