да си седя вкъщи в сряда следобед е рядка привилегия, която отдавна не съм си случвала.
спомням си ветровитите следобеди, които съм копняла 13-14-15-16-17-годишна, когато не е съвсем пролет и не съвсем есен, една вълшебна пукнатина между сезоните, място за дишане, свежест, свобода, такива естествени неща.
небето ми действа като валиум един вид.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s