да си седя вкъщи в сряда следобед е рядка привилегия, която отдавна не съм си случвала.
спомням си ветровитите следобеди, които съм копняла 13-14-15-16-17-годишна, когато не е съвсем пролет и не съвсем есен, една вълшебна пукнатина между сезоните, място за дишане, свежест, свобода, такива естествени неща.
небето ми действа като валиум един вид.
времето тук блика на тласъци – като петрола 