може би=май

„Може би е време да се примиря
със нескопосаното си страдание,
с онази бенка, която е неизтриваема
от паметта ми,
и с изреченията, които изговарям
поради липса на общуване,
и с изреченията, които не спират
да извират
отвътре.
Навярно с тях запълвам кухините,
разрязани от твоето отсъствие,
закърпвам скъсаните си обувки,
запаметявам младостта си в минало активно“,
мисля си, докато се разписвам
под едно недотам покъртително
стихотворение.

Може би е време,
а може би е време да приема, че,
когато отразявам
полурепортажно
полуизмислено
полуразмитото си битие
и онова, което съм била и сме били,
навярно говоря с гласовете на онези,
които искат да кажат същото,
но не могат
…или не смеят.

*

за да заобичам самотата
ми бяха нужни двайсет години и ти
сега не се страхувам
да си разхождам тъгите
да си разбриждам мислите
по пътните артерии
да знам, че има как да се върна
стига да поискам
ставам все по-смела
не говоря с никого по цели дни
сресвам си липсите
оставям се градът да ме погълне
във собственото си мълчание да се удавя
колекционирам чуждите сюжети
и рядко се заричам, рядко обещавам
следобедите се забавят
седя на пейка с часове
в ушите ми Стоунс, Върв, Цепелин
Кавафис и тютюн събират шепите
сама се воайорствам
залязват дните във косата ми
случайно момче ме моли за цигара
и пита чакам ли някого
днес не, усмихвам се
днес никого не чакам