да си седя вкъщи в сряда следобед е рядка привилегия, която отдавна не съм си случвала.
спомням си ветровитите следобеди, които съм копняла 13-14-15-16-17-годишна, когато не е съвсем пролет и не съвсем есен, една вълшебна пукнатина между сезоните, място за дишане, свежест, свобода, такива естествени неща.
небето ми действа като валиум един вид.

из разговор с едно чудно момиче

„самотата е красива. имах много дълъг разговор с нея, преди да я приема и заобичам и направя своя
[…]
аз до там бях свикнала със себе си, че имах неприязъм към хората, като цяло, имам предвид към продължителното им присъствие.
[…]
на красив път си.. момента на порастване го събираш с момента на заобичване на себе си.
[…]

след време, повярвай ми, ще се връщаш в моменти от този път..и по някакво странно въртене на света, там ще ти е вкъщи
[…]
въпреки това, има място за една малка частица, там някъде в машината, без която работата пак върви, но когато тя е там работата направо спори.
и тя ще дойде толкова цяла, колкото си ти.

 

п.п. тези дни се сдобрявам с кого ли не (и най-вече със себе си)

 

Yay for being brave

Много е странно (що пък странно, може би е логично до известна степен) как когато сме деца, сме смели до безумие, до героизъм. Никога не съм била от супербуйните деца, обаче си спомням, че в редките случаи, в които вдигах нос от поредната книга, която изяждах с кориците, за да поиграя, не ме беше страх – да се покатеря, да се спъна, да си ожуля коленете. Детство все пак.

Сега, години по-късно, когато само рандъм човек (изключвам майка) в градинката на Св. Георги се обръща към мен с „бебенце“, сиреч порядъчно дистанцирана от детство мое реално и вълшебно, все по-често ме е страх.

От ирационални страхове тип „ами ако ми отрежат косата в градския“ до къде-къде по-сериозни, страх ме е. Нося си страховете на каишка около врата, понякога направо ме задушават; забождам ги като фиба в косата си, скубят ме; слагам ги в джоба – изпъкват, загрозяват ме, убиват ми. Понякога се намира човек, който да ти каже „ще ни е страх заедно“, това му е трудното на порастването, да бъдеш самодостатъчен. Да се страхуваш самостоятелно.

Правя този толкова дълъг увод само за кратичкото прозрение, което ме обзе днес, докато бях на катерене. На някаква нищо и никаква стена Габриела трепери от страх да не падне – и то върху батут, на меко. И се държи здраво, ама нито напред, нито нагоре, ръцете вече не държат, разхлабва се хватът, цялото ми тяло ме хока „Аре скачай, бе, лигло!“, а аз примирам, че не мога и не мога.

Обаче ножът опира до кокал, ръцете ми се изплъзват и – ща, не ща – скачам. И изпитвам неповторимото чувство да се пуснеш, да пуснеш нещо да си иде, let go е на английски и така ме е яд, че нямаме подходящ български еквивалент (с години го търся, приемам предложения). Защото понякога да продължаваш да се държиш е в пъти, в болки, в ядове по-трудно от това да се пуснеш.

А падането далеч не е толкова страшно, колкото си го представях.