Реторични въпроси

знаеш ли колко ненаписани финала имам,
колко отворени краища, колко късове ежедневие,
ненапаснали се в пъзела, в голямата картина,
дето ми е ориентир и пристан непристъпен(а вкъщи никога не сме държали никакво изкуство)

знаеш ли колко пъти съм прехапвала думите,
изплезили се – всяка на собствения си език – в главата ми,
и съм предъвквала: „все по-навътре, най-навътре“;
на себе си примолвам се за милостиня,
че пак не съм се обговорила, че все кураж не ми е стигнал

знаеш ли колко плочи от носталгия въртяла съм наум преди заспиване
и колко обещания–горчиви хапове кроят се под езика ми,
а легионът смачкани писма до мен рои се, рони се, загнива;
как думите ми не привикват с мен и колко ме боли от клетви – все едни и същи –
със срок на годност, изтекъл по традиция през пръстите.

 

*

Ще си легнем в легло от думи:
на сутринта
словесните гънки
по чаршафите
ще покажат точно къде
сме се докоснали
във преките на изреченията
и по завоите на премълчаното,
и по ъглите на всички въпроси,
които предпочитам да не съм задавала.
Ще се нагълтаме с метафори и гласни
и повече от всякога ще сме съгласни
на словоблудство и на логорея.
А ръбовете на укритото
в историите за лека нощ, с които се завиваме,
ще ориентират разминаването
и цяла нощ ще ни убиват.
На следващата вечер
лягаме сами
без никакви сюжети за сънуване.
На следващата вечер
не заспивам
без твоите мълчания,
без моите илюзии.

гледам небето и се смея.

 

 

maybe you could educate my mind

мммхм)

малка синя точица

Все някой, все някога, все някъде трябва да сложи точка. Ти упорито държиш на точката и запетаята, на отворените финали, на мита за Сътворението, на мита за Сдобряването, на мита за постфактум нещата, на мита, че все пак оставаме и след като сме били, а вече не сме. Заинатяваш се в точката и запетаята, защото пространството между тях ти е вратичка към моя свят, а не си се отървал съвсем от него, лакомиш се още, вкусно ти е – и ти е уютно там. Разбирам. Хубаво е да си сгушен между два знака. Знам, защото съм родена на такава граница – пунктуационни или зодиакални, знаците са си знаци. На ръба е хубаво, защото можеш да се върнеш и да скочиш – и никой не знае какво ще направиш, дори ти. Изборът е важен, трябва да има такъв. Ала ти отне моя, затова и аз ще махна една запетая. Ей така, напук. Дори напук не е впрочем, просто така, за протокола. Нека остане само точката.

Все някой, все някога, все някъде трябва да сложи точка. Ето, слагам я

.

И ти измислям някакъв хубав финал, за да не ме прекъсваш повече.