(почти закъсняло стихотворение)

април
пречупва свежестта
през стъклените призми на дъжда си,
покръства цъфналите клончета, фонтаните,
безименните птици, препинателните пътища;
кръстосва сянката ми и препъва я във силуети,
във демоверсии, във воайори, дето само гледат,
без да снимат (луди хора).

април
обнадеждава и обърква,
разлива ме, разбърква ме, погива ме,
стоварва ми писма от Никъде в полите,
разлюбва ме и влюбва
поне веднъж за всичките си трийсет дни;
и вдъхновява ме да се оплитам във косите му,
да искам да обходя всичките му сънища
и да обеся равновесието на неговия ад.

април,
скършен от лепкав и бунтарски вятър,
ме моли да пусна корени към тъмна прародителка,
да се върна назад, преди да затапя върха,
да избродя всичките подпочвени мозъчни каторги,
да раздера ръцете си до кръв, да се задавя с пръст,
да се об(л)ичам в земния си знак: до преходност, но гордо;
да си разчертая хиляди заземени послания,
които нямат значение, ако не помня в какво съм вярвала –

април,
пирувам всеки път
със края ти.