Крайните автомати са абстрактни сметачни машини, които имат краен брой вътрешни състояния и крайна постоянна памет.
Ако и аз имах краен брой вътрешни състояния, сигурно щях по-малко да се изненадвам, когато песента на една птица, начинът, по който монетите проблясват във фонтана или невъзможната пролет, която диша навън, те припомнят.
Ако и аз имах крайна постоянна памет, сигурно нямаше да се надявам, че един ден ще спра да си правя паралели (с птиците, монетите, пролетта), защото щях да знам, че след определена точка нямаше да мога да си ги спомням.
Обаче знам, че колкото и задачи да ме е карала да решавам, баба ми така и не ми е говорила за Крайните автомати и затова съм почти сигурна, че не съм ги разбрала правилно и всъщност нищо крайно не съществува, което, оказва се, е по-скоро лошо, отколкото добро.
Сигурно затова плановете ми (дали да анатемосам този сезон, дали да питам най-сетне някого каква е тази птица, за да си създам друга представа за нея, както и къде да складирам всичките ненужни подробности) засега са в застой.
В повечето време хвърлям монети във фонтанчето и се надявам да съм единствената, която още пресмята липсите в главата си.
времето тук блика на тласъци – като петрола 