The most disturbing thought of all

Did I know you at all?

Наистина няма друго за казване.

Бележката към себе този път ще ми е: първо, да не се заричам, че повече няма да се давам така, защото въпреки всичко (и въпреки че точно в момента ми се ще да го кажа) съм уверена, че това е смисълът. Това е, друго няма. Ако не можеш да се споделиш с някого – от начало до край, до кост, до нерв, до болка, до изпиване, до дъно, значи не правиш това, което трябва да правиш.

Както е казала Силвия Плат, Wear your heart on your skin in this life.

Ако наистина имаме само този живот, предпочитам да съм се раздала изцяло – понеже даването никога не ме отнема от мен; понеже по-добре да съм дала; и, нали – давам, защото знам какво е да нямаш.

И второ… второ не знам дали има. Да изисквам откровеност освен. Да бягам от другото. Да не се примирявам. И така.

P.S.:

“Be patient toward all that is unsolved in your heart and try to love the questions themselves, like locked rooms and like books that are now written in a very foreign tongue. Do not now seek the answers, which cannot be given you because you would not be able to live them. And the point is, to live everything. Live the questions now. Perhaps you will then gradually, without noticing it, live along some distant day into the answer.”