лично отклонение

Не мога да плача. Една година без баща ми, в метрото виждам мъж, който подозрително прилича на него – същата нескопосаност, същите избелели дънки, същата слаба фигура, същите грозни слънчеви очила, същата гола глава, същото изражение тип препил съм, гласът ми е дрезгав и целият шибан свят ми е крив. Прегръща момиченцето си – русо ангелче на 3–4 годинки. Кляка до нея, както татко клякаше до мен, когато ми говореше нещо. Вдига я на ръце. Тя е мълчалива, също като мен. Уравновесена, спокойна, даже леко незаинтересована от света. Не го изучава. Не я вълнува. Неин е, но за после. Не ѝ се играе. Как е възможно.
Тази сърцераздирателна и мила картинка трябва да ми е позната, нали, трябва да ме жегва, инстинктите, асоциациите – къде са. Пълен провал. Никаква носталгия не ме тресе.

Не мога да плача. Мисля за теб. Мисля за теб и глупавото ти лице, мисля за прекалено слабите ти колене, мисля за ужасната ти прическа, мисля за теб под всякакви форми и имена, мисля за неизгледаните филми, за неизслушаните песни, мисля колко си ме формирал, мисля колко аз съм формирала теб, почвам да се чудя, ако наистина съм дала повече в тая връзка, защо имам чувството, че всичките влияния, багажи и емоционални срутвания са на моята глава.
Гледам всички бозави романтични филми, всички треторазрядни комедии. Слушам всички наши песни. Слушам всички мои песни, които ми напомнят за теб. Слушам птицата, която не мога да назова и това ме обърква, изнервя и обижда. Болката трябва да може да се назове. Болката трябва да има име. А не мога да ѝ сложа твоето, защото няма да е универсална, а тогава що за болка е. Не ща никаква моя болка. Искам нещо споделено, поне в страданието си трябва да се споделям, иначе ще пукна. Пак от болка.

Не мога да плача. Нищо не ме разстройва. Не, по-правилно (по правило) всичко ме разстройва. Но по един специфичен начин: тежи ми, загнездват се всичките чувства отвътре, тровя се в тях, наслагват се по дробовете ми и затрудняват дишането. Откакто татко го няма, изкарах един куп настинки. Откакто теб те няма, май само една. С кашлица. Не можах да те изкашлям. Не можах да те прогоня. Не можах да ви прогоня. Не можах да прогоня никого.

Не мога да плача. Това е отчайващо. Искам някакъв катарзис. Искам някакво проглеждане. Искам да ми мине всичко на света.

Не мога да плача. И какво ако съм голямата любов на някакви хора, ако не ме искат. И какво ако ме обичате, но не можете да сте с мен. Значи не ме обичате. Не ме интересува дали ви разбирам търсенията, терзанията, зодиите. Това е моята философия. Това не е любов. Това е невъзможност за справяне със себе си, егоизъм, стремеж да нараниш, глупост, комплекс. Но любов не е.

Не мога да плача. Несериозно е. Искам да се затворя в голяма къща с дървена веранда, на която духа есенен вятър и грее тъжно слънце, но не вали, освен когато не си го поръчам. Искам да пия мляко с мед и канела, да чета и да пиша. Да разхождам тъгите си по стълбите, да отварям и затварям очи по няколко пъти на болка. Искам да се разтегна по дъските на дъсчената си веранда. Искам да съм като една от тези луди писателки, които чета, само че без котки. Не понасям котки.

Не мога да плача. Това е. Обречена съм да се върна към корените си. И като малка не можех да плача. Всичко е толкова досадно тривиално. Всичко е толкова досадно повтаряемо.

Ох. Да.