малка синя точица

Все някой, все някога, все някъде трябва да сложи точка. Ти упорито държиш на точката и запетаята, на отворените финали, на мита за Сътворението, на мита за Сдобряването, на мита за постфактум нещата, на мита, че все пак оставаме и след като сме били, а вече не сме. Заинатяваш се в точката и запетаята, защото пространството между тях ти е вратичка към моя свят, а не си се отървал съвсем от него, лакомиш се още, вкусно ти е – и ти е уютно там. Разбирам. Хубаво е да си сгушен между два знака. Знам, защото съм родена на такава граница – пунктуационни или зодиакални, знаците са си знаци. На ръба е хубаво, защото можеш да се върнеш и да скочиш – и никой не знае какво ще направиш, дори ти. Изборът е важен, трябва да има такъв. Ала ти отне моя, затова и аз ще махна една запетая. Ей така, напук. Дори напук не е впрочем, просто така, за протокола. Нека остане само точката.

Все някой, все някога, все някъде трябва да сложи точка. Ето, слагам я

.

И ти измислям някакъв хубав финал, за да не ме прекъсваш повече.