Реторични въпроси

знаеш ли колко ненаписани финала имам,
колко отворени краища, колко късове ежедневие,
ненапаснали се в пъзела, в голямата картина,
дето ми е ориентир и пристан непристъпен(а вкъщи никога не сме държали никакво изкуство)

знаеш ли колко пъти съм прехапвала думите,
изплезили се – всяка на собствения си език – в главата ми,
и съм предъвквала: „все по-навътре, най-навътре“;
на себе си примолвам се за милостиня,
че пак не съм се обговорила, че все кураж не ми е стигнал

знаеш ли колко плочи от носталгия въртяла съм наум преди заспиване
и колко обещания–горчиви хапове кроят се под езика ми,
а легионът смачкани писма до мен рои се, рони се, загнива;
как думите ми не привикват с мен и колко ме боли от клетви – все едни и същи –
със срок на годност, изтекъл по традиция през пръстите.

 

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s