Реторични въпроси

знаеш ли колко ненаписани финала имам,
колко отворени краища, колко късове ежедневие,
ненапаснали се в пъзела, в голямата картина,
дето ми е ориентир и пристан непристъпен(а вкъщи никога не сме държали никакво изкуство)

знаеш ли колко пъти съм прехапвала думите,
изплезили се – всяка на собствения си език – в главата ми,
и съм предъвквала: „все по-навътре, най-навътре“;
на себе си примолвам се за милостиня,
че пак не съм се обговорила, че все кураж не ми е стигнал

знаеш ли колко плочи от носталгия въртяла съм наум преди заспиване
и колко обещания–горчиви хапове кроят се под езика ми,
а легионът смачкани писма до мен рои се, рони се, загнива;
как думите ми не привикват с мен и колко ме боли от клетви – все едни и същи –
със срок на годност, изтекъл по традиция през пръстите.