вътре в теб е винаги 6.30 сутринта

Напоследък все си подарявам такива красиви моменти – лежа, слушам музика, оставям се нотите да се разливат в главата ми, да изместват мислите. Просто лежа, дори не пуша, освен понякога, в повечето време гледам тавана и си чертая съзвездия-карти, по които разхождам ръцете си, които вече могат да държат единствено парчета счупено небе и няколко звезди, които упорито не падат, та не мога да си пожелая нищо на тях.

Или се разхождам само с надеждите в главата си, слагам ухо близо до земята и се старая да чувам ритъма на този град, който винаги ме е спасявал, който единствен умее да ме спасява. Тактувам с шумовете на колите, с гласовете на птиците, разпилявам спомените си по улиците и ги оставям там. Срещам се, припознавам се, махам си разсеяно за здрасти. Нямам време да си се спомням непрекъснато. Опитвам се да си създам нови опорни точки. Нови момичета, които да съм. Нови момичета, за които да си спомням. Замествам се. Намествам се.

Или присядам на ръба на пейка, чета, давам цигари на непознати, оставям юнският вятър да заплита косите ми – не палаво, девствено. Да полепва вятърът по бенките ми, да не оставя следи, да разтребва главата ми. Да ме роди отново. Нали е лято все пак. Време ми е за носталгии, а сетне ми е време да съм малка.

Или да пиша стихотворения само в главата си, да правя хиляди чернови на най-доброто си завръщане, да се разграфявам, разчертавам, една лъжичка за мен, една лъжичка за бъдещето, остатъците хвърлям, сега не е време за запазване, сега не е мементо. Нямам планове, дишам просто. Люлея някакви полусънища в миглите си. Примижавам срещу слънцето. Засмивам се. По-често, отколкото си мислех, че ще ми се иска. По-често, отколкото си мислех, че ще мога.

Такива неща. Оставям се да бъда. Не се пришпорвам. Давам си време.

Позволявам си да се настигна.

Отлежавам.