Помня. Един от малкото ми ясни спомени с теб, като изключим диска на Депеш, който ми създава спомени, носталгии и тонове, които никога не сме чували заедно. Това не е форма на споделеност, това е просто музика, която съм чула в опитите си да те проумея, да те осъзная, да те проимам като присъствие.
Но помня. Ти и аз вървим от площада към вкъщи, купил си ми една от онези кичозни играчки, с които се правят сапунени мехури. Сапун и вода в пластмасова опаковка. Почти като веро. Сигурно така малките момиченца привикват с възможността да станат домакини. О, това е само началото. Само почакайте.
Добре де, помня. Вървим, надувам поредния сапунен мехур. После помня само болката. Студена вода върху ръката ми. Ужили ли те, бабе, няма, ще мине. Рев. Три дни порой. Почти както когато си тръгваше. Правя аналогията по бързото забравяне. По адаптацията.
В годините прогресията е все същата – сапуненият мехур се пука и на негово място се появява огромно червено петно. Кожата ми носи белези на толкова приятелства, любови, изоставяния. Кожата ми е един от тези автомати, на които се чекираш, когато заминаваш занякъде. Има такива апарати, нали? Кожата ми е паспорт, в който всички пътешествия са с еднопосочен билет. Сърцето ми е картография на отсъствията.
Все гледам през прозореца на трамвая, когато минавам покрай последния ти дом и се чудя дали няма да изскочиш отнякъде. Все така се приземява миналото – неочаквано. Все в някакви прозаични транспорти. Все в някакви банални следобеди.
Няма те обаче. Никъде, освен в главата ми, няколко снимки, към които рядко посягам и носталгията в Депешовите песни.
Когато идваш, предпочитам да не си говорим.
Бързам, не трябва да губя време.
Някой зад ъгъла надува поредния сапунен мехур, в който ще вляза.
времето тук блика на тласъци – като петрола 