an ode to Frances Ha

It’s that thing when you’re with someone, and you love them and they know it, and they love you and you know it… but it’s a party… and you’re both talking to other people, and you’re laughing and shining… and you look across the room and catch each other’s eyes… but – but not because you’re possessive, or it’s precisely sexual… but because… that is your person in this life. And it’s funny and sad, but only because this life will end, and it’s this secret world that exists right there in public, unnoticed, that no one else knows about. It’s sort of like how they say that other dimensions exist all around us, but we don’t have the ability to perceive them. That’s – That’s what I want out of a relationship. Or just life, I guess.

Frances Ha (2012, dir. Noah Baumbach) е лек, непретенциозен филм (не се подлъгвайте, че е черно-бял, това не отнема от непринудеността му), който разказва за 27-годишната Франсис. Тя няма апартамент, пари или постоянна работа, губи най-добрата си приятелка за сметка на годеник, Япония и сериозния живот на порасналите хора (това го казвам с повдигане на вежда).

Франсис е undatable [неподходяща за срещи] и изглежда по-стара от 27-годишна според приятелите си, а по собствените си думи не знае как да се държи като възрастен. Тя е типичното отказало или закъсняло да порасне момиче (макар че вече не вярвам много-много, че някой въобще пораства). Не че не може да бъде отговорна, не че прави глупости, просто е малко наивна, малко разсеяна и малко прекалено добра.

А тази песен я има 2 пъти във филма. Много ми е приятно като чуя песен, която знам, в някой филм или сериал, или някъде въобще. Знам, че е смешно, но ми е голямо удоволствие.

Любопитното обаче е, че Франсис, също като Боуи в песента, не иска модерна любов, не иска модерно… нищо – и тъкмо това ми харесва в нея. Тя се сглабя и расте със своето темпо, с малки крачки, както може. Умее да казва извинявай и благодаря, грижовна е. Не се свени от укорителните погледи на останалите, на порасналите, не, в нея има някаква тиха увереност, че нещата все пак ще се подредят – независимо, че в настоящия момент се провалят едно по едно. Франсис не се предоверява на съдбата от глупост, липса на амбиция или несериозно отношение. Добрината ѝ е опорна точка просто.

Много приятно ми подейства този филм, обнадежди ме някак. Подходящ е за екзистенциалните кризи, в които си позволяваме да изпадаме 20-годишни. Хубаво е да се сещаме от време на време, че не сме съвсем изгубени, че пъзелът се нарежда така или иначе.