Мило дневниче,

Петък: 12 часа курсова работа, акомпанирани от най-добрите ми приятели: хронично недоспиване и индустриални дози кафе.

Единственото, което искам, е да хвана влака, рейса, летящия килим, етц. до Созопол. След къртовския интелектуален труд (преувеличавам) следва заслужена почивка, в която мислите ми са прости команди към почти празно пространство. Влак. Созопол. Море. Влак. Созопол. Море. Краища разни, разплитащи се насам-натам в главата ми.
Когато тръгвам, небето се е схлупило като шапка върху очи, които се предпазват от силното слънце. Иска да погълне блоковете, стълбовете, залезите, хората. Иска да ги прегърне. Да ги прибере при себе си.

Във влака играем карти, дразня се на луминисцентните лампи, на закъснението, на тясното квадратче, с което разполагам. Слушам песни, които ми навяват необяснима носталгия, посягам към тях като към нещо сигурно. Някои чувства все пак не се променят. Припомням си, че тези песни не са ме залепяли за носталгията като за гадна дъвка, която нито се чисти, нито се чегърта, нито нищо, въобще, носталгията е точно дъвка, залепена за най-хубавата ти пола: хубавото се скапва от чужд отпечатък, от чуждо невнимание в минало време. Та не са ме залепили съвсем. Няма носталгия. Няма въздух за нея.

Събота: пристигаме в Бургас в 6.30 сутринта. Небето тук е високо. Облаците са вълни. Искам само да изтичам до морето, да заровя стъпала в пясъка и да изкрещя: „Но мойте стъпки стоят по пясъка…“. И наистина чувам море под себе си. Почти безлюдно е. Слънце изгрява. За пръв път от много месеци чувствам истински покой. Вълните на целия свят се разливат по мен. Ставам една песъчинка. Омесвам се със света.
На другия край на денонощието пак седя пред морския бряг, само аз и някаква пустота, която си подарявам, понеже няма какво друго да си подаря в този момент.

Неделя: Лягам си в 3 часа. Някъде кукурига петел. Чудя се дали ми е смешно. Нищо не ми е смешно. Заспивам със слушалки в ушите, музиката се стича по тялото. Лекува.

Морето, макар и за ден и половина, ми подейства отрезвително. Морето – този дезинфектант на ума.

Прбирам се под един розов залез, небето се е вдигнало, вече не прегръща София. Пътищата са празни, мислите ми имат място да се разстелят спокойно. Да поемат към хората, за които се отнасят – повечето разпръснати из този град.

Сама съм. И е хубаво някак. Предстоят ми някакви дни насаме, предполагам. Да мисля. Да пиша. Да съм просто. Да съществувам в тоя свят.

Понякога си мисля, че никой не се нуждае кой-знае колко от мен. Е, почти никой, напомням си, докато се връщам у дома. Може би отдавна не чувствам това място като дом, но друг нямам. И знам, че в тоя дом има поне един човек, който се нуждае от мен. В края на деня и това е достатъчно. Да стигам на някого.

Изтръсквам пясъка от обувките. Влизам.