люлее се юли

Ето какво съм написала на този ден преди една година:

Винаги ми е правило впечатление как вътрешните дворове и малките улички на София са съвсем друг свят – влизам в тях инкогнито, пришълец, знам, че не ми е тук мястото – на мен, щерката на панелната действителност. Но тук мирише на село, на къщата на баба и дядо в летните вечери, когато дядо пушеше в двора (не е градина, а двор!), баба миеше чиниите, а аз прехвърчах между двамата, еднакво мълчаливи, еднакво уморени от горещниците. Кухненската лампа привличаше животинки отвън, които се блъскаха в мрежата на прозореца; радиото се чуваше – глухо някак, но и успокояващо.
София вече не мирише на липи. Мирише на кръговрат. Нямаш усещането, че лятото ще продължи вечно, както в началото, когато упояващото действие на липите те впримчва в полусън.
Но някак имаш усещане за завършеност. За цялост. За два свята – коренно различни сутрин и вечер. Коренно различни в един и същи град. Два свята, които се превъртат.
Излизам от поредния софийски вътрешен двор и зная.
Зная, че отново ще усетя уханието на липи. И света в усещането му за безкрайност – също.

Явно все през юли се присещам, че земята се върти.