Шантажите на слънцето,
докато се разсънва:
един и същи този град е
и като проклятие
върху ми свлича тежестта си –
като тежка бална рокля,
клюмнала на пода след дълга вечер,
в която никой не те кани на танц;
като усмивка,
висяла подобно закачено за простор въже,
което, огънало се от тежестта си,
пропада съвсем.
Толкова жици и кабели бесят София,
разпарчетосват я;
и всяко късче със редовните си почитатели
износва се.
Такива са ми улиците –
очевидци на няколко престъпления.
Сега наблюдавай внимателно:
позираме за снимка,
когато небето намига.
Ето ни,
скупчени –
аз и труповете
на всичко, дето съм била.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s