Има такива хора,
събуждат се един ден и казват:
„Не мога повече, не ми стига пространството,
не ми стига въздухът.“
Кое пространство, питам, кой въздух?
„Вселенското, космическо пространство
ми е тясно.
И споделеният ни кислород ме задушава.“
Има такива хора,
събуждат се в непредвидими настроения,
разбъркват кафето с лъжичката
и така, между другото, разбъркват света ти.
После тръгват на собствена междупланетна мисия
да търсят нови хоризонти и нови форми на п(л)ът
Впрочем тук всичко си е както преди да си тръгнеш:
и недопитото кафе, и утайката на дъното,
и преполовената димяща цигара също.
И ръката ми, още не разбрала,
че не е под твоята. Че нищо не я задържа.
времето тук блика на тласъци – като петрола 