от поредицата стари

Има такива хора,
събуждат се един ден и казват:
„Не мога повече, не ми стига пространството,
не ми стига въздухът.“
Кое пространство, питам, кой въздух?
„Вселенското, космическо пространство
ми е тясно.
И споделеният ни кислород ме задушава.“
Има такива хора,
събуждат се в непредвидими настроения,
разбъркват кафето с лъжичката
и така, между другото, разбъркват света ти.
После тръгват на собствена междупланетна мисия
да търсят нови хоризонти и нови форми на п(л)ът
Впрочем тук всичко си е както преди да си тръгнеш:
и недопитото кафе, и утайката на дъното,
и преполовената димяща цигара също.
И ръката ми, още не разбрала,
че не е под твоята. Че нищо не я задържа.

I Origins

O, знам, че напоследък все филми препоръчвам, но този, ТОЗИ е истината!

Sofi: You have a bed, you have books, um, a desk, a chair, lamps. Logic. But in this room, you have a door… to the other side. See? Light comes through. It’s open just a tiny bit, but it is open. You keep trying to close that door because you’re scared. But you won’t always be scared.

*

Думи нямам. Наистина. Знам само едно: че още като бях трети клас и слушах една песен, имаше един особен момент в песента, който ми напомняше минал живот. Звучи нелепо, но е самата истина, така го помня. И това усещане се повтаря оттогава. Over and over and over again. Винаги съм вярвала в тези неща и такива филми ми действат по един много особен и необясним, и хубав начин.

 

 

Тази любов, Жак Превер

Тази любов
Така бурна
Така крехка
Така нежна
И безнадеждна
Тази любов
Хубава като деня
Лоша като времето
Когато лошо е то
Тази любов така истинска
Така красива
Така щастлива
Така игрива
Така осмивана
Трепереща от страх като дете в тъмното
И така сигурна в него
Като мъж спокоен в средата на нощта
Тази любов, която кара другите да се страхуват
Която ги кара да общуват
Която ги кара да пребледняват
Тази любов така търсена
И от нас все чакана
Уловени ранени стъпкани убити отречени забравени
Защото ние сме уловили ранили стъпкали убили отрекли забравили
Тази любов – цялата
Толкова жива все още
Така обляна от слънце
То е твоето
То е моето
То е на лятото
Това нещо винаги ново
Което не се промени
Истинско като дръвче
Потрепващо като птиче
Топло и живо като лято
Ние можем двамата
Да отиваме и да се връщаме
Можем да забравим
И после отново да заспим
Да се събудим страдащи остаряващи
И още да спим
Мечтаейки за смъртта
Да ни пробудят усмивката и смеха
И да се подмладим
Нашата любов остава там
Упорита като глупостта
Жива като желанието
Жестока като паметта
Глупава като съжалението
Нежна като спомена
Студена като мрамора
Красива като деня
Крехка като децата
Гледа ни и се усмихва
И ни говори без да казва нищо
А аз слушам треперейки
И крещя
Викам за теб
Викам за мен
И те умолявам
За теб, за мен и за всички, които се обичат
И са се обичали
Да, викам я
За теб, за мен и всички други
Непознати
Остани там
Там където си
Там, където беше преди
Остани там
Не помръдвай дори
Не си отивай
Ние обичаните
Те забравихме
Но не ни забравяй ти
Нямаме нищо друго освен теб на земята
Не допускай да ни обгърне студа
Много далеч все още
И без значение къде
Покажи ни, че те има
След много време в края на една гора
В гората на спомените
Появи се неочаквана
Хвани ни за ръка
И ни спаси.

„I can’t be running back and forth forever between grief and high delight.”

– Will you write me a happy song sometime? I need a laugh.
– What if I don’t feel happy?
– Problem is, you’re not happy being sad. That’s what love is, Cosmo. Happy sad

(Sing Street, 2016, dir .John Carney)

***

Втора вечер поред сънувам вода, океани разни, изплувания. В съновника пише, че ако сънуваш, че плуваш, ще си помогнеш сам от някаква трудна ситуация.

Днес сънувах, освен водите, че гоня някакъв самолет, предстои ви успешно начинание.

И други неща си мисля. За разстоянията между хората.

И ми е мъчно за Ница: била съм там. Прекрасен град. Денят беше ветровит, като днешния.

Пускам музиката и друго не казвам.

poetry in the morning vol. n

„Чети“, Мария до Розайро Педрейра, 1959 г.

Чети, това са названията на нещата, които
изостави – мен, книги, уханието ти,
изпълващо стаята; сънища
наполовина и двойно повече болка, целувки
по цялото тяло като дълбоки
неизлечими никога разрези; и книги, саудаде,
ключ от дом, който никога не е бил
наш, син фланелен халат, който
нося, докато съставям този списък:

книги, смехове, които все не успявам да подредя,
и гняв – саксия с орхидеи, които
толкова много обичаше, без да зная защо,
и които може би затова не се върнах да полея;
и книги, неоправено от много дни легло,

писмо на възглавницата ти и толкова много
огорчения, толкова самота; и в едно чекмедже
два билета за любовен филм, който
не изгледа с мен, и още книги, и също
разкопчана блуза, с която спя
нощем, за да бъда по-близо до теб;

и навсякъде книги, толкова много книги,
толкова много думи, които не си ми казвал
никога преди писмото, написано онази сутрин, и аз,

аз, която все още вярвам, че ще се върнеш, че
се връщаш, дори това да е само за твоите книги.