Monthly Archives: July 2016

[редактиран] триптих подир русалките

I.

Виждала съм ги
– Русалките –
нощем по Дондуков и Раковска,
някога по Графа и по още
други неизвестни главни букви.

Опашките им
са лъскави като витрините по Коледа,
блестящи като захарни пръчки,
светят примамливо, както когато
снежният прах пада по асфалта.

И са неонови – на сутринта изгасват,
недосънували последния си сън
Русалките закусват погледи
и тук-там някоя троха и мигла,
покаяние от непредпазливите моряци.

II.

Студено е – Русалките настиват
и се лекуват с чай от миди,
сварен на дънна температура с топли вълни
Когато Русалките кихат,
моряците се разбиват.
Романтиците сред тях пращат писмо в бутилка,
докато жените им приготвят вечеря; докато
Русалките кихат любов и отпиват от чая си.

III.

Русалките са бледи до крехкост
и крехки до болност.
Косите им са меко, феерично сияние,
разпръскващо милиони частици
електричен заряд; косите им
са цялата дъга:
всички цветове и всички болки,
(във приказки болят червенокосо).
Русалките не са нимфи,
океаниди, серафими, горски самодиви;
не шепнат и не стрелят с поглед,
но убиват.

–

Шантажите на слънцето,
докато се разсънва:
един и същи този град е
и като проклятие
върху ми свлича тежестта си –
като тежка бална рокля,
клюмнала на пода след дълга вечер,
в която никой не те кани на танц;
като усмивка,
висяла подобно закачено за простор въже,
което, огънало се от тежестта си,
пропада съвсем.
Толкова жици и кабели бесят София,
разпарчетосват я;
и всяко късче със редовните си почитатели
износва се.
Такива са ми улиците –
очевидци на няколко престъпления.
Сега наблюдавай внимателно:
позираме за снимка,
когато небето намига.
Ето ни,
скупчени –
аз и труповете
на всичко, дето съм била.

only if you run

Бягствата сега са ти единствена религия,
бягствата са ти едничка мярка за устойчивост.
Те са ти спасение от счупени идилии,
също и алармата, която буди те от безпокойството.

Бягствата сега са ти единствена възможност,
твоя ексклузивна версия на съществуване.
Цялата ти бутафория, несигурност, тревожност,
всичките ти калпаво строени кули

служат като пътни знаци на неправилните пътища;
всички улици са в твоя град задънени.
Тоест непременно бягай, продължѝ да търсиш,
може би накрая ще успееш да изплуваш.

Може на последната отсечка тичане,
на която спъваш се току преди финала,
да прозреш, че бързането е било за никъде.
Ала бягствата са ти помогнали за цялост.

люлее се юли

Ето какво съм написала на този ден преди една година:

Винаги ми е правило впечатление как вътрешните дворове и малките улички на София са съвсем друг свят – влизам в тях инкогнито, пришълец, знам, че не ми е тук мястото – на мен, щерката на панелната действителност. Но тук мирише на село, на къщата на баба и дядо в летните вечери, когато дядо пушеше в двора (не е градина, а двор!), баба миеше чиниите, а аз прехвърчах между двамата, еднакво мълчаливи, еднакво уморени от горещниците. Кухненската лампа привличаше животинки отвън, които се блъскаха в мрежата на прозореца; радиото се чуваше – глухо някак, но и успокояващо.
София вече не мирише на липи. Мирише на кръговрат. Нямаш усещането, че лятото ще продължи вечно, както в началото, когато упояващото действие на липите те впримчва в полусън.
Но някак имаш усещане за завършеност. За цялост. За два свята – коренно различни сутрин и вечер. Коренно различни в един и същи град. Два свята, които се превъртат.
Излизам от поредния софийски вътрешен двор и зная.
Зная, че отново ще усетя уханието на липи. И света в усещането му за безкрайност – също.

Явно все през юли се присещам, че земята се върти.