Monthly Archives: August 2016

Колебание, Иън Банкс

„Все още сме непознати, докато спим,
ти и аз,
и интимността ни
преди няколко часа
само го прави по-осезаемо.“

То е стара болка, предполагам,
знанието,
че сме споделяли тела,
въпросът
дали сме споделяли умове,
и сега се чувствам по-близо
до онези от собствения си пол,
които са лежали и са се чудили същото,
отколкото се чувствам близък,
госпожице,
до теб.
И усещам, че вече не съм аз,
а мъж, легнал
с момиче
(дихотомия; дали да не нарека себе си момче,
а теб жена?)
И чудя се, навярно с тежко сърце,
ако се беше събудила първа,
какви закъснели мисли щеше да породи
спящото ми тяло у теб.
Ти спиш, неподозираща
– вероятно по-мъдрото решение.

Една друга епоха би предизвикала някаква
благочестива вина –
поне в един от нас,
и макар да сме затворници на тъкмо този момент,
се чувствам по-близък сега до всички други векове,
и сексуалното,
нашата почти-любов,
е само машина на времето.

И все пак стои, още стои въпросът,
аз още се чудя:
споделяме ли мисли?
Споделяли ли сме мисли?
И ако го правим,
ако сме го правили,
това ли е била
единствената?

юли 1973

(преводът мой)
оригиналът:
‘We are still strangers as we sleep,
You and I,
And all our intimacies
Those hours ago
Make it only more so.’

It is an old cry, I suppose
Knowing
We have shared bodies
Wondering
Have we shared minds,
And right now I feel more close
To those of my own sex
Who too have lain and wondered so
Than I do,
Lady,
To you.
And I feel I am no longer me
But a man, with
A girl
(Dichotomy; should I call me a boy
Or you a woman?)
And wonder, perhaps uneasily,
Had you woken first,
What later thoughts
My sleep
Might have raised in you.
You sleep, oblivious.
– Probably the wiser course.

Another age might have caused some pious
Guilt in one of us at least,
Yet prisoners of one time though we may be
I feel this closer, now, to all other ages,
And all this sexuality.
Our nearly love,
Only
A time machine

… Yet it remains, remains yet,
And still I wonder
Do we share thoughts?
Have we shared thoughts?
And if we do,
And if we have,
Was the only one,
This?

Кайсия

Припомням си любимия си късометражен филм, открит съвсем случайно. Гледан първо наведнъж, без да го разбера съвсем (сдъвканите думи, потропването на чашите, акцентът, традиционната ми разсеяност), после – многократно. На части, на фрагменти, на мелодии; само звук, само видео, и двете.
Споделям го, защото е едно от най-красивите неща, които съм виждала, и защото ме преследва като животите, дето не съм живяла (или съм живяла, но само се огъвам под натиска им, без да си ги спомням съвсем). А и първата любов (за която иде реч по-долу) винаги ни се струва много далечна, като съвсем друг живот.
Но пък, в крайна сметка:
„Is it a sad memory thing?“
„[smiling] … No.“

спомен за пристанище

тази песен е циганско лято, в което чаши, пълни с вино, се разливат, докато почукват леко една в друга: „Ох, внимавай, моля те!“, последвано от нервен смях. тази песен е и наздравица за края на сезона, и надежда за другост, която носи хладният вятър, и пътуване надалеч, а също и гладки, меки пътища със собствен ритъм, които ще ни отведат отвъд.
на тази песен, на нескопосания ѝ звук от телефона ми, танцувах една вечер на Созополското пристанище, ей така, понеже беше хубаво звуците ѝ да разлюлеят поредната дълга пола, купена импулсивно в началото на един друг сезон, което всъщност изобщо не е важно, но точно в онзи момент, в който се сдобих с полата, открих и песента, и нали всичко е кръг, та така затварям кръга, и да, I danced around it somehow.