„Все още сме непознати, докато спим,
ти и аз,
и интимността ни
преди няколко часа
само го прави по-осезаемо.“
То е стара болка, предполагам,
знанието,
че сме споделяли тела,
въпросът
дали сме споделяли умове,
и сега се чувствам по-близо
до онези от собствения си пол,
които са лежали и са се чудили същото,
отколкото се чувствам близък,
госпожице,
до теб.
И усещам, че вече не съм аз,
а мъж, легнал
с момиче
(дихотомия; дали да не нарека себе си момче,
а теб жена?)
И чудя се, навярно с тежко сърце,
ако се беше събудила първа,
какви закъснели мисли щеше да породи
спящото ми тяло у теб.
Ти спиш, неподозираща
– вероятно по-мъдрото решение.
Една друга епоха би предизвикала някаква
благочестива вина –
поне в един от нас,
и макар да сме затворници на тъкмо този момент,
се чувствам по-близък сега до всички други векове,
и сексуалното,
нашата почти-любов,
е само машина на времето.
И все пак стои, още стои въпросът,
аз още се чудя:
споделяме ли мисли?
Споделяли ли сме мисли?
И ако го правим,
ако сме го правили,
това ли е била
единствената?
юли 1973
You and I,
And all our intimacies
Those hours ago
Make it only more so.’
It is an old cry, I suppose
Knowing
We have shared bodies
Wondering
Have we shared minds,
And right now I feel more close
To those of my own sex
Who too have lain and wondered so
Than I do,
Lady,
To you.
And I feel I am no longer me
But a man, with
A girl
(Dichotomy; should I call me a boy
Or you a woman?)
And wonder, perhaps uneasily,
Had you woken first,
What later thoughts
My sleep
Might have raised in you.
You sleep, oblivious.
– Probably the wiser course.
Another age might have caused some pious
Guilt in one of us at least,
Yet prisoners of one time though we may be
I feel this closer, now, to all other ages,
And all this sexuality.
Our nearly love,
Only
A time machine
… Yet it remains, remains yet,
And still I wonder
Do we share thoughts?
Have we shared thoughts?
And if we do,
And if we have,
Was the only one,
This?
времето тук блика на тласъци – като петрола 