Нешънъл не са най-любимата ми група (защо пък да не са, една от любимите са, те нещата се менят, може би пък заемат първото място, не, по-скоро го заемат, когато съм нещастна, все едно), НО са най-прекрасната група, с най-хубави текстове, от тия, дето ти вадят душата, с най-преследващите мелоди, дето те разместват. Нешънъл са април две и петнайста, Нешънъл са всичките ми страхове в ноти, Нешънъл са стара и нова любов, Нешънъл са класическо изкуство и са аз, Нешънъл са вечна тъга, винена меланхолия, паветата по Алабин, които все ме сварват неподготвена (когато под тях има локви и когато са здрави – също), Нешънъл са дъждовен следобед в междуградски автобус, който те води някъде, където трябва да бъдеш, но не искаш, Нешънъл са да ти липсва някой, Нешънъл са сладка тъга, нега, наркотик, първи снежинки – пудра захар по сладкиша, наречен земя, Нешънъл са да се гушнеш в някого, Нешънъл са кутията ми със спомени (трябва ми по-голяма, трябва ми нова, за нови спомени), Нешънъл са въздухът, изпълнен с очакване, след като свърши някоя хубава песен, Нешънъл са да ти се слуша песен отново. И отново. И отново. И пак. До безкрай.
В следващия си живот искам да съм точно такава песен.
—
[via: http://thenationalyrics.tumblr.com]
времето тук блика на тласъци – като петрола 