Мама.

Мама винаги знае най-добре. Мама е най-близкото ми същество – не само защото съм лежала под сърцето й толкова време, не само защото продължавам да лежа там, когато ми е тежко, дори сега, двадесет и една годишна. Мама знае и най-отвратителните неща за мен, и най-грозните ми черти е виждала, мама знае всичките ми тайни и всичко ми е простила. Мама е единственият човек, на когото наистина няма нужда да казвам нищо, защото с един тон на гласа ми, с един периферен поглед, е разбрала. Мама ми е държала ръката на всичките ми прегледи, на всичките ми раздели, на всичките ми начала. Мама е мама, дори когато й се изнервям и се държа необичливо. Мама е голямата ми компенсация за това подобие на баща, което имах. Мама се справи прекрасно да бъде двамата родители. Да, направи ме хипохондричка и гневна понякога, и заядлива, и ехидна, но ме направи и дяволски смела, и борбена, и забавна, адекватна и умна (не се хваля, нея хваля). Понякога, когато си присвивам устните по един определен начин, когато съм замислена, когато си слагам червило, хиля се на някоя глупост или когато съм пила 1-2 чаши вино, усещам колко много, ама наистина много, си приличаме.

Искаше ми се просто да го отбележа, ей така, понеже рядко го казвам.

Мама, която и тази вечер ми стисна ръката, стисна очи и каза „Не, обещай ми“ на всичките ми страхове.

Не знам какво бих правила без нея, наистина.