Пиер има гъста, тъмна коса,
живее в малките улички на Монмартър
и е на трийсет и четири – нито твърде млад, нито в Христова възраст,
нито преполовил живота си;
просто на трийсет и четири –
без големи победи и провали;
нещата са такива, каквито са, и всичко е наред.
Преди Пиер живееше с една много руса и много цветна жена,
сега се прибира сам, а съседките му цъкат с език. Понякога
Пиер обикаля цяла нощ с необичайни и необичани дами,
среща хора. Подарява им
разговори, смачканите си кутии цигари, кърпичката в джоба си
(той е старомоден).
И не ги среща повече.
Нещата са такива, каквито са, и всичко е наред.
Понякога Пиер се прибира в синкавата утрин,
докато улиците още треперят от студ, а сградите
все още са обезцветени
от безпощадието на нощта,
но все пак: пролет е и, да,
не предвещава нищо друго освен лято*,
въздухът понякога е пълен с обещания, а понякога – не
нещата са такива, каквито са, и всичко е наред.
През цялото това време съседките продължават да клатят глави,
а Пиер не им обръща внимание; купува си хляб
от пекарната наблизо, животът му е равен.
Връзките му никога не се развързват, не се спъва.
Ходи на работа, пие имуностимуланти,
сезоните преливат един в друг,
когато настине, се завива сам.
Нещата са такива, каквито са, и всичко е наред.
„Любовта ще се върне – уверявам го, – винаги така става.“
Един ден, след дълго мълчание и скромни усмивки, Пиер вдига глава
и казва: „Виж, тази любов
е като една стара чаша у дома. Дръжката ѝ се отчупва десетки,
стотици пъти. Опитвах се да я залепя,
отнасях се с цялото си внимание към нея,
докато накрая не разбрах, че няма смисъл.
Все още мога да пия от чашата, при все че е счупена,
но през повечето време стои в шкафа и аз
забравям, че е там.“
И докато се чуди дали говори за чашата, или за любовта,
нещата остават такива, каквито са, и всичко е наред.
„Ето, виж – продължава, – дори ти
се чудеше дали това, което пишеш сега,
не можеше да е анотация към дебютния ти роман
или кратък разказ, или поне
импресия, но
все пак излезе стихотворение.
Нещата са такива, каквито са, и всичко е наред.“
Must you ruin everything? As if the world were new? As if it were the first morning? As if it were still dawn? The truth is that what has already been ruined, our founding disillusion, is our freedom. You must have nothing to lose to love heart and soul. You must ellipse the giddiest heights to dare to plunge headlong. You must endure the fall of empires and the greatest storms to be together (…). You must have lived, you must have lost, over and over again (…). Love is nothing when it’s new, clean and pure. Love before the storm is not a decision. It’s a decree. When the event, accident or opportunity occurs, be there. Standing. Find the word, action or look. Yes, my love, in that moment, rely on me. I won’t go missing. At that minute, I’ll be there. And so, I predict, we shall be the winners.
*
– I love you.
– It’s too soon.
– Really? What time is it?
Това е. Друго нямам за казване, всичко се подразбира.
***
Мина толкова време, а сякаш бе вчера,
в самия разгар на лятото,
когато усетихме, че тъгата изчезва,
и видяхме как над стените от дялан камък
плътта на облаците, натежали от уханието
на южната пустиня, се надига в разточителен
прилив на мекота. Сякаш бе вчера –
бяхме застанали край желязната порта в центъра
на града, когато тичинковият дъх
на вятъра нарисува около нас сенките
на облаците, за да почустваме силата на свободата си,
макар все още да бяхме пленници на мрака.
И после, когато дъждът заваля и наводни улиците,
когато го чухме да почуква на верандата, а вятърът
зашумоля в листата като в хартия, как да обясним
това усещане за нещастие и особения начин, по който гласовете ни изтриха следите на тъгата,
яростта ѝ, ужасните ѝ намеци за края?
***
Спомням си как стоях пред разбиващите се вълни
и уплашен не толкова от водата, колкото от шума,
затиснах уши и избягах при майка ми,
как чаках да ме приберат обратно в градската ни къща,
където беше тихо и бученето на вълните го нямаше.
Но самото море, видът му, начинът, по който
се разстла пред мен,
докъдето ми поглед стигаше, беше вълнуващо.
Само ревът му
беше страшен. А днес, след години, точно шумът
и необятът
на морето ми липсват в това изгнание на сушата,
сред планините, неспособни да се променят, освен от
светлината, която им придава цвят, или от снеговете,
които ги отдалечават, или от облаците,
които ги теглят нагоре и ги правят по-високи.
Планините са пасивни спрямо всяко действие, липсва им
тайнството на морето, което се самопроменя.
Знам, че по природа са различни, и все пак,
ако можех да избирам, щях да гледам морето,
да се изгубя в звуците му, които така ме уплашиха
като дете.
Но какво знаех тогава за насладата от загубите,
за ръба на бездната, от която с бяс и свистене
се надига голямо морско животно, разбива се в скалите
и изпраща към небето звезди от сол, гръмовни облаци от пяна.
***
По тези сребърни поляни и тротоари, за които
среднощният въздух на късния октомври изглежда
единствено възможен акомпанимент, нищо не обещава
удовлетворение. Остава само нарастващото неудовлетворение. Само зъби, които захапват
и разкъсват. Всичко става все по-голямо
и по-неуловимо, натежало от бъдеще, според което
аз съм само това, което си ти, но повече.
А ти, който нямаш време да се умориш,
все така тичаш подир това обещание просто
защото го има. Постоянната загуба
ще е само твоя и ще става все по-голяма.
***
У нас също я имаше тази жажда да притежаваме
нещо отвъд познатия ни свят, отвъд нас самите,
отвъд силите ни да си го представим, нещо, в което
обаче
се надявахме да открием себе си; и това желание винаги
идваше между другото, в утихващата светлина и
в такъв студ,
че заледените езера в долината пукаха и трещяха,
а снегът навяваше там, където бе останала гола земя,
и старите случки, когато отново изплуваха от миналото,
не изглеждаха както преди, а бяха бели и призрачни,
с фалшиви извивки и скрити изличавания;
и нито веднъж не почувствахме, че сме близко –
до нощта, в която вятърът каза: „Защо го правиш
точно сега? Върни се там, където ти е мястото.“
И не щеш ли, в далечината, в замръзналата пустош
изникна малка дървена къща със светещи прозорчета
и ние стояхме пред нея, изумени от появата ѝ,
и бихме се решили да отворим вратата,
да влезем в сиянието ѝ и да се стоплим,
но тя беше наша, без да е наша, и трябваше
да остане празна. Такава беше идеята.
бъдещето е просто илюзия и нищо друго не ни предстои освен миналото – отново и отново
***
Защото сме прекосили реката и вятърът тук може само да развива вкочанената спирала на студа и ние покорно сме се приспособили, и вече не очакваме да получим повече, отколкото ни е било дадено, нито пък се чудим как се случи така, че се озовахме тук, и сега ни е все едно, че нищо не излезе, каквото го мислехме.
***
И да пресяваш това, което ти е останало,
праха на фразите, изречени някога,
руините на страстта –
всеки път по-малко излиза
***
самотната ѝ сричка е като изречение, закрепено
на ръба на смисъла, и чака да го назовеш по име
***
Това, което бих могъл да съм написал, се изправя като трезв, безплътен съдник на написаното.
***
Неруда е козметик на обикновеното.
***
времето е просто мярка
за междувремие,
а бъдещето нищо повече от и така нататък,
и така нататък…
но бързо и завинаги.
***
как да сме сигурни колко хубаво е хубавото
***
диаграмата на страданието
да се чете като изкупление на плътта –
точно в мига, когато се превръща в песен.
***
Денят е заключил лицето ми в приказна клетка от студ.
***
едва сме започнали, а вече ни сковава парализа, и трябва да излезем навън за глътка въздух
***
приведен над страницата, благодарен на всички любови,
които са ме споходили и не ме оставят сам
***
опростяваме миналото, за да направим място на сегашното
***
А по петите ни – уханният вятър на пролетта,
който обещава много, но се задоволява с лято.
***
нощната жега и предлага нови идеи
за размечтаване
***
Как да превърнеш болката в паметник
на самата себе си, как да я опишеш,
като я прегънеш надве в средата, съзерцавайки я
през удоволствието, така че да бъде разпозната и дори
обичана, когато заживее в онова, което тя не е?
***
да не се отчайваме; ако това е краят, и той ще мине
През 2008 г., когато съм на 13, Ричард Ашкрофт пише Love is Noise, втората песен от албума, който маркира завършека на една ера, по думите на един ластфм юзър, по-досетлив от мен.
Love is Noise, освен сбор от шумове, освен всичкия ми април, освен вечната ми влюбеност и тръпнещо очакване, е песен, която, ако се доверяваме (отново) на добрия стар ластфм, съм слушала 356 пъти, което прави грубо към 33 часа, прекарани само под нейните звуци.
Опитвам се да се сетя как ухаеше въздухът, когато тъкмо я бях открила, опитвам се да се сетя как припадаха вечерите, опитвам се да я усетя, както съм я усещала преди. Не е съвсем същото (някой би казал: да, щото си я слушала 33 шибани часа), но тя си остава в мен такава, каквато съм я намерила – шумна, сурова и невъзможна за игнориране.
Мисля, че всички трябва да я чуят и да я обичат. Т’ва е. Никога не ме е бивало да убеждавам хората да прослушат и заобичат любимите ми песни, ама ето на, мъча се пак.
От 6:25 до 7:08 е велико, хиляди хора, обединени от една и съща, страховита емоция. Неповторима. А Ричард, заразен от енергията на публиката, започва да подскача също толкова екстатично на сцената, колкото и хората долу. Такива неща ме карат да искам да живея ужасно силно. Ми love is NOISE в крайна сметка.
![Mon.Roi.[My.King].2015.720p.BRRip.x264.AC3.HORiZON-ArtSubs.mkv_002250007.png](https://4metamorphosis.files.wordpress.com/2016/10/mon-roi-my-king-2015-720p-brrip-x264-ac3-horizon-artsubs-mkv_002250007.png?w=1008)
времето тук блика на тласъци – като петрола 