I’ve been thinking

(Писано преди осем месеца, трябва да е било средата на февруари заради комплимента в края, помня го, помня кой ми го каза. Все така релевантно.)

Главата ми все още се мотае, но.

Защо оставам: все преповтарям нещо, прочетено онлайн, но какво да направя, когато думите кореспондират напълно с моето светоусещане; понякога срещаш хората, които могат да те изкажат, във виртуалното пространство. Ако изобщо ги срещнеш. Та: Има един сантимент на сърцето, който не мога да пренебрегна.

И то при все че съм се сблъскала с грозните прози/дози/етц., специалитет на клетата ни родина, пак искам да остана. И даже не е заради София (макар че я сънувам, ама все я сънувам такава, каквато не е); и даже не е заради „вкъщи“-то, което също е само пространство, което обитавам, защото вкъщи не е място, а чувство; и даже не е заради майка ми (макар че не мога да я оставя); и даже не е заради хората тук – прекалено са подвижни тези връзки и прекалено далечни и не съм сигурна кое точно ще остане и как ще се измени, което, разбира се, ми е дерт, защото съм телец и съм устойчива, и съм неподвижна… и не обичам да се променя(м), не обичам да се разделям. Обичам трайните неща, но те не ме обичат много. Динамиката се е намърдала в живота ми и не иска да се разкара); и даже не е заради езика (въпреки че ми е есенция, въпреки че не мога без него).

И все пак е заради всички тези неща.

*

Вчера едно момче ми каза, че изглеждам прелестно.

 

 

 

закъсняло стихотворение №4

моят кораб се провиква към твоя кораб
да си раздерем пръстите по скалата
да изядем морето
моят кораб се провиква към твоя кораб
водата поглъща шума от разбитите сърца
и в океана няма покритие
моят кораб се провиква към твоя кораб
всичко, което искам да ти кажа
се дави в подводни вълни
моят кораб се провиква към твоя кораб
може би някога ще се открием на дъното
сега само прехвърляме животи

закъсняло стихотворение №3

Не се прекъсват със прекръстване връзки и линии,
но улиците са завинаги запълнени с мълчания.
Градът е гробница, в която кости на неслучени идилии
строшават се под стъпки в невъзможни пристанища.

Виж, скелетът на общото ни съществуване е счупен
и аз съм в хиперинфлация на остри ръбове и празни входове,
и ме отблъскват всички сгради и бордюри,
тъй както ме отблъсква сянката на ъгъла: понеже не е твоята.

Във катакомбите ще сляза вместо в другите морета
и ще заровя всичко там, където му е мястото,
ще върна всичко при калта, в която с тебе кретахме,
ще се сдобрявам с упокоя и смъртта ти.

И нека този град прошепне очевидното,
да, нека марширува по тротоарите носталгията;
навсякъде боля, навсякъде съм уязвима,
навсякъде така несподелима съм. И малка.

закъсняло стихотворение №2

(толкова забравени стихотворения,ей, богу)

*

Добри са камъчетата, които кецовете ми целуват,
за миг ме спират, сръчкват ме да бъда рационална;
припомнят ми каква съм, щом стана, след като се спъна,
убиват ми достатъчно, че да живея бавно.

Аз свъсвам вежди, днес косата ми е облак,
потропва в джоба рестото, което трябва да ти върна.
Разрошените кичури обесват всички болки.
Потропва в джоба ми последната метафора на слънцето.

Претеглила съм ни възможностите до изтръпване
и хвърляла съм чоп за всяка крачка, със която се пребродихме.
Да ни изтрие времето един от друг – това навивам си на пръста,
да позволя на вятъра да те отлисти, да напиша новата история.

Че счупена е касичката ни сега – необратимо;
монетата се изтърколи някъде по други периметри.
Със нея скрива се и слънцето, познатите ми пътища отиват
да си посрещнат следваща илюзия и следващата вечност.

 

1хсезон

Получихме първите удари
точно на тази улица.
Тук първата плесница на живота
безмилостно обра ни детството от бузите.
Не съществува вече никаква невиност.
Не сънуваме.
Единствено страхът разтърсва костите,
единствено запомнихме злосторството.
Раздраха делниците ни илюзиите,
реалността ни се строи от белези.
Какъв си бил, преди да се превърнеш
във сбор от рани и полемики?
Ти вечно чакаш някой да си тръгне
и никога не си помисляш първи да напуснеш.
Не ти достига мъничко за цялост, нямаш смелост,
крилете ти отдавна са прекършени.
Какъв си бил, преди баща ти и обърканите пътища
да те размесят целия и да те счупят?
Единственият упокой са оправданията,
ти само със провалите си храниш се.
Какъв си бил преди забраните
да загорчат по устните ти
от изричане –
на сходствата, на сродните души,
на споделеното със някой друг излитане?
Какъв си бил, какви били сме.
(И аз защо изобщо питам.)