закъсняло стихотворение №2

(толкова забравени стихотворения,ей, богу)

*

Добри са камъчетата, които кецовете ми целуват,
за миг ме спират, сръчкват ме да бъда рационална;
припомнят ми каква съм, щом стана, след като се спъна,
убиват ми достатъчно, че да живея бавно.

Аз свъсвам вежди, днес косата ми е облак,
потропва в джоба рестото, което трябва да ти върна.
Разрошените кичури обесват всички болки.
Потропва в джоба ми последната метафора на слънцето.

Претеглила съм ни възможностите до изтръпване
и хвърляла съм чоп за всяка крачка, със която се пребродихме.
Да ни изтрие времето един от друг – това навивам си на пръста,
да позволя на вятъра да те отлисти, да напиша новата история.

Че счупена е касичката ни сега – необратимо;
монетата се изтърколи някъде по други периметри.
Със нея скрива се и слънцето, познатите ми пътища отиват
да си посрещнат следваща илюзия и следващата вечност.

 

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s