закъсняло стихотворение №3

Не се прекъсват със прекръстване връзки и линии,
но улиците са завинаги запълнени с мълчания.
Градът е гробница, в която кости на неслучени идилии
строшават се под стъпки в невъзможни пристанища.

Виж, скелетът на общото ни съществуване е счупен
и аз съм в хиперинфлация на остри ръбове и празни входове,
и ме отблъскват всички сгради и бордюри,
тъй както ме отблъсква сянката на ъгъла: понеже не е твоята.

Във катакомбите ще сляза вместо в другите морета
и ще заровя всичко там, където му е мястото,
ще върна всичко при калта, в която с тебе кретахме,
ще се сдобрявам с упокоя и смъртта ти.

И нека този град прошепне очевидното,
да, нека марширува по тротоарите носталгията;
навсякъде боля, навсякъде съм уязвима,
навсякъде така несподелима съм. И малка.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s