Не се прекъсват със прекръстване връзки и линии,
но улиците са завинаги запълнени с мълчания.
Градът е гробница, в която кости на неслучени идилии
строшават се под стъпки в невъзможни пристанища.
Виж, скелетът на общото ни съществуване е счупен
и аз съм в хиперинфлация на остри ръбове и празни входове,
и ме отблъскват всички сгради и бордюри,
тъй както ме отблъсква сянката на ъгъла: понеже не е твоята.
Във катакомбите ще сляза вместо в другите морета
и ще заровя всичко там, където му е мястото,
ще върна всичко при калта, в която с тебе кретахме,
ще се сдобрявам с упокоя и смъртта ти.
И нека този град прошепне очевидното,
да, нека марширува по тротоарите носталгията;
навсякъде боля, навсякъде съм уязвима,
навсякъде така несподелима съм. И малка.
времето тук блика на тласъци – като петрола 