(Писано преди осем месеца, трябва да е било средата на февруари заради комплимента в края, помня го, помня кой ми го каза. Все така релевантно.)
Главата ми все още се мотае, но.
Защо оставам: все преповтарям нещо, прочетено онлайн, но какво да направя, когато думите кореспондират напълно с моето светоусещане; понякога срещаш хората, които могат да те изкажат, във виртуалното пространство. Ако изобщо ги срещнеш. Та: Има един сантимент на сърцето, който не мога да пренебрегна.
И то при все че съм се сблъскала с грозните прози/дози/етц., специалитет на клетата ни родина, пак искам да остана. И даже не е заради София (макар че я сънувам, ама все я сънувам такава, каквато не е); и даже не е заради „вкъщи“-то, което също е само пространство, което обитавам, защото вкъщи не е място, а чувство; и даже не е заради майка ми (макар че не мога да я оставя); и даже не е заради хората тук – прекалено са подвижни тези връзки и прекалено далечни и не съм сигурна кое точно ще остане и как ще се измени, което, разбира се, ми е дерт, защото съм телец и съм устойчива, и съм неподвижна… и не обичам да се променя(м), не обичам да се разделям. Обичам трайните неща, но те не ме обичат много. Динамиката се е намърдала в живота ми и не иска да се разкара); и даже не е заради езика (въпреки че ми е есенция, въпреки че не мога без него).
И все пак е заради всички тези неща.
*
Вчера едно момче ми каза, че изглеждам прелестно.
времето тук блика на тласъци – като петрола 