I demand a better future

“Strangely, some songs you really don’t want to write. I didn’t like writing ‘Heathen’. There was something so ominous and final about it. It was early in the morning, the sun was rising and through the windows I could see two deer grazing down below in the field. In the distance a car was driving slowly past the reservoir and these words were just streaming out and there were tears running down my face. But I couldn’t stop, they just flew out. It’s an odd feeling, like something else is guiding you, although forcing your hand is more like it.”

—

Тази вечер по традиция се возих в трамвая и беше ужасно студено, но оставете това, нещо му беше обърнато с хастара навън на този трамвай – и причината далеч не беше студът. Някаква огромна синя лепенка на вратата на кабинката на ватмана се отразяваше в прозореца и небето изглеждаше странно светлосиньо, като преди изгрев през зимата. Heathen в ушите ми привнасяше към чувството за изгрев, също както и жената с кафе в пластмасова чашка на предната седалка. Някакви приглушени звуци, спеше ми се, студът свива телата и си мислех как през зимата ще забравя София отвън, за да й опозная вътрешностите, сега му е време за кина, галерии, уютни заведения, горещ шоколад с ром, споделености.

Имах прекрасно лято, много си мислех за това, докато пътувах. Споделям една снимка с импресия оттогава, ‘щото не съм разказвала почти нищо май, а сега ме мързи за фермани и единствените чаршафи, които искам да пиша, са онези, на които ще трупясам след минути.

Тази факла бе най-нагло открадната от един бар в Созопол, с нея бе позирано в стил Владо Карамазов, после бе занесена на един паркинг и, почти 24 часа по-късно, бе присвоена обратно най-безцеремонно. Сега, в 5:45 (почти по Боуи: the angels have gone) сутринта, гори на плажа като вечен огън на едно от най-хубавите ми лета досега.