През 2008 г., когато съм на 13, Ричард Ашкрофт пише Love is Noise, втората песен от албума, който маркира завършека на една ера, по думите на един ластфм юзър, по-досетлив от мен.
Love is Noise, освен сбор от шумове, освен всичкия ми април, освен вечната ми влюбеност и тръпнещо очакване, е песен, която, ако се доверяваме (отново) на добрия стар ластфм, съм слушала 356 пъти, което прави грубо към 33 часа, прекарани само под нейните звуци.
Опитвам се да се сетя как ухаеше въздухът, когато тъкмо я бях открила, опитвам се да се сетя как припадаха вечерите, опитвам се да я усетя, както съм я усещала преди. Не е съвсем същото (някой би казал: да, щото си я слушала 33 шибани часа), но тя си остава в мен такава, каквато съм я намерила – шумна, сурова и невъзможна за игнориране.
Мисля, че всички трябва да я чуят и да я обичат. Т’ва е. Никога не ме е бивало да убеждавам хората да прослушат и заобичат любимите ми песни, ама ето на, мъча се пак.
От 6:25 до 7:08 е велико, хиляди хора, обединени от една и съща, страховита емоция. Неповторима. А Ричард, заразен от енергията на публиката, започва да подскача също толкова екстатично на сцената, колкото и хората долу. Такива неща ме карат да искам да живея ужасно силно. Ми love is NOISE в крайна сметка.
времето тук блика на тласъци – като петрола 