Марк Странд

Това е. Друго нямам за казване, всичко се подразбира.

***
Мина толкова време, а сякаш бе вчера,
в самия разгар на лятото,
когато усетихме, че тъгата изчезва,

и видяхме как над стените от дялан камък
плътта на облаците, натежали от уханието
на южната пустиня, се надига в разточителен

прилив на мекота. Сякаш бе вчера –
бяхме застанали край желязната порта в центъра
на града, когато тичинковият дъх

на вятъра нарисува около нас сенките
на облаците, за да почустваме силата на свободата си,
макар все още да бяхме пленници на мрака.

И после, когато дъждът заваля и наводни улиците,
когато го чухме да почуква на верандата, а вятърът
зашумоля в листата като в хартия, как да обясним

това усещане за нещастие и особения начин, по който гласовете ни изтриха следите на тъгата,
яростта ѝ, ужасните ѝ намеци за края?

***
Спомням си как стоях пред разбиващите се вълни
и уплашен не толкова от водата, колкото от шума,
затиснах уши и избягах при майка ми,

как чаках да ме приберат обратно в градската ни къща,
където беше тихо и бученето на вълните го нямаше.
Но самото море, видът му, начинът, по който
се разстла пред мен,

докъдето ми поглед стигаше, беше вълнуващо.
Само ревът му
беше страшен. А днес, след години, точно шумът
и необятът
на морето ми липсват в това изгнание на сушата,

сред планините, неспособни да се променят, освен от
светлината, която им придава цвят, или от снеговете,
които ги отдалечават, или от облаците,

които ги теглят нагоре и ги правят по-високи.
Планините са пасивни спрямо всяко действие, липсва им
тайнството на морето, което се самопроменя.

Знам, че по природа са различни, и все пак,
ако можех да избирам, щях да гледам морето,
да се изгубя в звуците му, които така ме уплашиха
като дете.

Но какво знаех тогава за насладата от загубите,
за ръба на бездната, от която с бяс и свистене
се надига голямо морско животно, разбива се в скалите

и изпраща към небето звезди от сол, гръмовни облаци от пяна.
***
По тези сребърни поляни и тротоари, за които
среднощният въздух на късния октомври изглежда
единствено възможен акомпанимент, нищо не обещава

удовлетворение. Остава само нарастващото неудовлетворение. Само зъби, които захапват
и разкъсват. Всичко става все по-голямо

и по-неуловимо, натежало от бъдеще, според което
аз съм само това, което си ти, но повече.
А ти, който нямаш време да се умориш,

все така тичаш подир това обещание просто
защото го има. Постоянната загуба
ще е само твоя и ще става все по-голяма.
***
У нас също я имаше тази жажда да притежаваме
нещо отвъд познатия ни свят, отвъд нас самите,
отвъд силите ни да си го представим, нещо, в което
обаче
се надявахме да открием себе си; и това желание винаги
идваше между другото, в утихващата светлина и
в такъв студ,
че заледените езера в долината пукаха и трещяха,
а снегът навяваше там, където бе останала гола земя,
и старите случки, когато отново изплуваха от миналото,
не изглеждаха както преди, а бяха бели и призрачни,
с фалшиви извивки и скрити изличавания;
и нито веднъж не почувствахме, че сме близко –
до нощта, в която вятърът каза: „Защо го правиш
точно сега? Върни се там, където ти е мястото.“
И не щеш ли, в далечината, в замръзналата пустош
изникна малка дървена къща със светещи прозорчета
и ние стояхме пред нея, изумени от появата ѝ,
и бихме се решили да отворим вратата,
да влезем в сиянието ѝ и да се стоплим,
но тя беше наша, без да е наша, и трябваше
да остане празна. Такава беше идеята.
бъдещето е просто илюзия и нищо друго не ни предстои освен миналото – отново и отново
***
Защото сме прекосили реката и вятърът тук може само да развива вкочанената спирала на студа и ние покорно сме се приспособили, и вече не очакваме да получим повече, отколкото ни е било дадено, нито пък се чудим как се случи така, че се озовахме тук, и сега ни е все едно, че нищо не излезе, каквото го мислехме.
***
И да пресяваш това, което ти е останало,
праха на фразите, изречени някога,
руините на страстта –
всеки път по-малко излиза
***
самотната ѝ сричка е като изречение, закрепено
на ръба на смисъла, и чака да го назовеш по име
***
Това, което бих могъл да съм написал, се изправя като трезв, безплътен съдник на написаното.
***
Неруда е козметик на обикновеното.
***
времето е просто мярка
за междувремие,
а бъдещето нищо повече от и така нататък,
и така нататък…
но бързо и завинаги.
***
как да сме сигурни колко хубаво е хубавото
***
диаграмата на страданието
да се чете като изкупление на плътта –
точно в мига, когато се превръща в песен.
***
Денят е заключил лицето ми в приказна клетка от студ.
***
едва сме започнали, а вече ни сковава парализа, и трябва да излезем навън за глътка въздух
***
приведен над страницата, благодарен на всички любови,
които са ме споходили и не ме оставят сам
***
опростяваме миналото, за да направим място на сегашното
***
А по петите ни – уханният вятър на пролетта,
който обещава много, но се задоволява с лято.
***
нощната жега и предлага нови идеи
за размечтаване
***
Как да превърнеш болката в паметник
на самата себе си, как да я опишеш,
като я прегънеш надве в средата, съзерцавайки я
през удоволствието, така че да бъде разпозната и дори
обичана, когато заживее в онова, което тя не е?
***
да не се отчайваме; ако това е краят, и той ще мине

(превод: Катя Митова, Кристин Димитрова)

*