Monthly Archives: November 2016

speak to me of your inner peace

Вчера Моника ми звънна да ми се накара, че пак се ядосвам/тормозя за неща, които не зависят от мен/за глупости: Не мога да повярвам, че си толкова глупава, че да вярваш, че няма да се справиш, все едно никога не си се справяла. И малко ли ти бяха смъртите, и малко ли ти бяха обиците на ухото, че година и повече по-късно да продължаваш да се нервираш, като знаеш, че няма да свърши добре?

И беше права – бога ми! Но това го знаем и сме го преговаряли хиляди пъти. В един момент се примирих, че може би съм си такава, нервачка, и не мога да се променя, и по-добре да се опитам да се приема, барем съм станала по-спокойна (does that make any sense at all), но не. Then again, аз съм тази, която винаги пили, че хората не се променят – и в повечето време наистина го вярвам, – но има неща, върху които ми се ще да се постарая малко повече, да се напъна малко повече, защото иначе наистина ще прегрея.

Крайно време е да спра да се извинявам за изборите си. Това едно на ръка. За изборите си на път в живота, за съвместяването на университет с работа (да, тук най-редовно: и преподаватели, и работодатели ме карат да се чувствам виновна, че се опитвам да правя и двете), за това, че не съм останала там, където съм била наранена, обидена и т.н., а също и за това, че съм останала там, където не съм 100% сигурна, че трябва. Крайно време е да спра да позволявам на хората да ми задават тон и да ме манипулират, да ме карат да се помайвам и да се чудя дали не греша някъде, да ми говорят снизходително, въобще, да ми се качват на главата.

Крайно време е да спра да позволявам на хората да ми се карат като на малко дете (Моника е друга бира, вече се е научила да не ми пили, а и в случая беше много права, всички имаме нужда от будна съвест), защото не съм дете и дори майка ми не си позволява да взема отношение по въпроси, които не я засягат пряко.

Крайно време е да спра да давам обяснения за всеки избор, който правя, защото, аха, клише, но истина, това си е моят живот и щом съм права за себе си, това трябва да е достатъчно. Сещам се сега за още едно клише: не обяснявай – тези, които трябва да те разберат, няма да искат обяснения, а онези, които искат обяснения, няма да те разберат. Колко е вярно! По емпиричен път доказано.

Крайно време е да спра да правя компромиси с времето си, със здравето си, с благополучието си, особено в името на това да спасявам някого или някой да се чувства добре, или да доказвам на човек, че работя достатъчно усърдно или че ми пука.

Крайно време е да започна да казвам истината – такава, каквато я виждам, независимо как кара да се чувства човека, който я чува. Крайно време е да спра да спестявам, да си затварям очите, да преглъщам.

Крайно време е да покажа на хората, че търпението и мълчанието ми съвсем не значат, че забравям или не забелязвам разни кръпки в поведението им спрямо мен.

И е крайно време да спра се грижа за хора, които никога не се грижат за мен.

Това е безсмислен пост, знам, но днес плаках 1 час на работа и просто съм ужасно ядосана, ядосана, ядосана на себе си, че винаги се поставям на последно място.

Съмнявам се, че нещо ще се промени впрочем. Но обещавам да опитам.

ДА!

“I’m in a good place, I paced myself pretty well, I’m 30, I’ve seen some cool stuff, I made a lot stuff happen for myself. I made a lot of stuff happen for myself, right. That’s a really cool sentence when you’re in your twenties: ‘I made it happen for myself’. But all that means is that I’ve just somehow or another found a way to synthesize love or synthesize soothing, or, you can’t get that and what I’m saying is I’ve messed with all the approaches except for one, and it’s gonna sound really corny but that’s just love, that’s just love. I’ve done everything in my life that I want to do except just give and feel love for my living. And I don’t mean like Roman candle firework, Hollywood hot pink love, I mean like ‘I got your back’ love. I don’t need to hear ‘I love you’. I love you, you guys love me, we got that down. But some of the people who will tell you that they love you are the same people who are just the last to have your back. So I’m gonna experiment with this love thing; giving love, feeling love. I know it sounds really corny but it’s the last thing I’ve got to check out, before I check out”

saturday night

Умишлено не си взех никаква работа за вкъщи тази събота и неделя, реших да си почивам. Всички знаем колко добре умея почивката, сиреч, никак, но то взе, че се получи малко от малко. Разрових се из запазени във фейсбук – десетки цитати, стихотворения, статии, филми, песни, които съм оставила за после. Procrastinating at its finest, some might say, е, но все пак дойде времето на някои от тях. Та открих разни цитати и понеже предпочитам да се мисля аналогова и да не разчитам, че дигиталната ера ще запази онова, което искам да си спомням, реших да си ги препиша и се сетих, че имам и къде – в един тефтер, който колежките ми подариха миналата година и който бях предназначила специално за тази цел, да си преписвам разни важни/интересни/смислени неща. И ми стана хубаво такова… слушам нова музика, думите се леят по листа – парчета слово от другите за мен. Едва ли на някого ще му е интересен този тефтер (а и почеркът ми става все по-нечетлив, като шифър е вече), но за мен е важен (де да се сещах по-често да го прелиствам), а и – кой знае – някой ден ще го предам на децата си. Аз бих се изкефила да прочета дневници на нашите, ако имаха такива. Всъщност като дете бях открила един ежедневник на баща си – семпъл тефтер с кожена, светлозелена корица, в който момчетата, с които е бил в казарма, му бяха писали разни неща, явно на изпроводяк, когато се е уволнявал. Половината пишеха на копеле, явно е било модерно през 90-те. Беше ми мило да го чета. Ех, другата седмица ще ходя при баба си, трябва да го взема. Толкова малко ми е останало от татко… толкова малко, дори това ще е той през чужди очи, което може би не е толкова лошо.

Та защо пиша всъщност: да споделя няколко стихотворения.

На улицата има слънце
обичам слънцето но улицата не обичам
и оставам през деня във къщи
в очакване светът да дойде
със позлатените си кули
със свойте водопади бели
със свойте гласове от сълзи
със песните на веселите хора
или на заплатените да пеят
а вечер идва онзи миг
когато улицата става друга
изчезва под перата на нощта
пълна с „може би“
и с мечтите на умрелите отдавна
тогава аз на улицата слизам
тя до идващото утро се простира
пара се протяга тук наблизо
и навлизам във водата суха
във тръпчивата вода на тъмнината свежа
слънцето ще се завърне скоро.

Борис Виан

Каталог за тревожни умове

няма граници
за нещата, които ни ужасяват
нищо не е маломерно
и аз се ужасявах от всичко
ужасявах се от каймака
на какаото, сметаната в кафето, стафидата
в кренвирша и костта в рибата, ужасявах
се от дъжда през януари, снега
през септември и рибеното масло в
месеците с р, аз
се ужасявах от мантуто, от кримките, от мрака
под леглото, от пръстите
на фризьора и операта
по радиото, ужасявах се да заспя, ужасявах се
да се събудя, аз
изпитвах ужас от съня, ами
ако не се събудя, ужасявах се от нулевия час,
физическото на закрито, набъбването
между краката и
седемнадесети май, ужасявах се от шевовете
на шивача, белите стъпки на балета, раменете
на блейзерите, от момичетата и момичешкия
смях, ужасявах се от
пътя до вкъщи, лепкавите листа
в лицето, от коричката на есента, самотата
между уличните стълбове, червеите
на тротоара и на връзките за обувки мокрия
възел, ужасявах се
от трамплина, от следите от ски и хербариите, аз
се ужасявах от събота вечер, любезните дами, неделя
сутрин и остатъка от седмицата и накрая
но не на последно място се ужасявах,
ужасявах се за първи път

познавам мнозина, които се ужасяват
все повече и повече ставаме
ужасяваме се съвместно
сега вече се ужасявам от деня
в който няма да се ужасяваме повече

Ларш Собю Кристенсен

исках да напиша какво е в мен
а излезе само това
ъгълче нощ,
бродирано с град

Албена Тодорова

Минавай, птицо, минавай и
ме научи да мина.

Фернандо Песоа

Покорявам се и почти съм радостен.
Почти радостен, както някой
уморява се да бъде тъжен.

Фернандо Песоа

Не е лесно на чукчите

 купих си цигари. не издържах.
проект „нов човек“ се отлага
за необозримото бъдеще
и за да е всичко съвсем както трябва
ще се подстрижа и ще стана 100 кила
това поне го мога
ще се скрия вдън гори и няма да боли
и това го мога
шумно е навън
а тук тихо
искам пак да мога да пиша
и интернет вкъщи искам
и ъгъл
шумен
в мен
подредих го вертикално, за да прилича на стих
хоризонталните изречения ме дразнят
днес
Таня Николова

Ти знаеш:

                любовта на тоя свят е хубава
като въпрос без отговор.

Марк Делуз

Този край е свеж като крайбрежните места.
Пътищата с прах почернени потъват смътно
в сини низини, стаили сянка и любов.
Малко е небето над дърветата високи.
Тука идвам да разхождам своята печал
сред приятели и тука бавно под лъчите
измежду цветята обикалям без посока.
Всички се безпокоят за мене, за скръбта ми
и самият аз не знам какво да им отвръщам.

Може би подир смъртта ми някое дете
ще си спомня как по тази същата алея
е видяло млад човек със шапка, който пуши
кротко своята лула сред свежа лятна утрин.

Ти, напусната от мен, не ще си ме видяла,
ти не ще си ме видяла тук за теб да мисля
и да влача мъка, по-голяма от гората.
Всъщност и самата ти не ще ме разбереш —
твърде съм далеч от теб и ти — далеч от мен.
Аз не съжалявам за тъй свежите ти устни.
Но тогава за какво ли се вълнувам още?

Ако знаеш, мила, тук ела да ми го кажеш.
Обясни, защо, когато съм обзет от мъка,
сякаш и дърветата са болни като мен?
Ще умрат ли едновременно със мен и те?
Ще умрат ли небесата? Ще умреш ли ти?

Франсис Жам

Живеем във минутите на чакане
и трябва някога да се разделяме
за да почувстваме дъха на приближаването
и трябва някога да се намразваме
за да усетим силата на любовта си
не е красиво винаги да искаме
не е красиво вечно да сме влюбени
на щастието нужни са минутите
които сме изкупили с годините
с годините на нашето търпение
с годините на нашето очакване
с надеждата че ще пресрещнем себе си
във своето едничко приближаване.

Камен Костов (който, след справка с гугъл, се оказва преводач на Изток-Запад, живея за такива съвпадения:Д)

Утре ще е светло.
Всичко започва, когато всичко загубиш.
Утре ще е светло.
След любовта ти пак ще се влюбиш.
Един малчуган ще подсвирне доволен утре.
Ще бъдат ръцете му пълни с пролет
утре.
Във вашто небе ще бият камбани утре.
И луната като от мед ще стане
утре.
Ти пак ще се смееш,
пак ще обичаш,  ще
страдаш, ще пееш.
Утре ще е светло.
Утре.

Симон Берто
За слушане:

един елин*

Ноември е.
Не ми достигат само няколко снежинки да крача бодро, уверено. Да се забравя във витрините. Да си тананикам U2. Да се влюбя в продавачката на дрънкулки. Или в Ема Бовари от Родопите, която продава цветя на “Графа”. Или въобще да се разпадна от щастие на някое кръстовище. Да се превърна в паметна плоча за щастие. В модел за щастие. Или в чисто нов продукт за щастие. Да ме показват по изложения, по панаири, по супермаркети. Като последна технология щастие. Като последна дума на щастието. Още няколко снежинки само и ще стана човек с една голяма усмивка. Една усмивка от 111 000 квадратни метра. Една усмивка за Гинес. Една усмивка, дълга колкото всички магистрали. Магистралите – пикочната система на света. Магистралите, които винаги свършват, когато не трябва. Магистралите, които винаги свършват, преди да си тръгна. Само две-три снежинки и ще спра цигарите, алкохола, ще сваля кръвното, депресиите, маниите, параноите. Ще кача вярата. Ще спра да псувам, да викам, да се карам с таксиметровите шофьори, с чиновничката в общината. Ще стана примерен гражданин и ще ме пускат по пощенските кутии за пример. В член 1 ще забраня сълзите. Сълзите и лошите мисли. Лошите мисли за по-добри дни. Добрите дни, които винаги предстоят. Които предстоят от началото на човечеството, от началото на годината. От началото на мен, на теб, на нас. Добрите дни – съвършеното предстояще. Добрите дни като Титаник в квартална локва. Само една снежинка и ще започна да вярвам. Ще повярвам дори и на себе си. Ще напълня дробовете си с вяра. Ще започна да кашлям от вяра. Ще стана производител на вяра. Ще отворя сергия за вяра. Ще си сменя името на Вяра Вяра Вяра от страната на Вярата.
Ноември е – месецът на снежинките… А изобщо не вали.

(*рахнев де, да не помислите, че съм го написала аз)