’16 х 21 х безкрай

(това ще е един много дълъг пост)

***

Много съм говорила за това лято, но само в ремарки, вметки, кадри, издишания от цигара. Сега ми се разказва.

Откъде да започна?

От пролетта.

Пролетта винаги е била моето време. Обичам как ухае едновременно обнадеждаващо и тъжно, обичам пролетната умора, обичам разцъфването на дърветата и после адската жега, на която не мога да свикна (и с нея се сдобрих, но това е друга история, вече разказана*), обичам да си извадя полите от гардероба (започнах все пак да нося поли**), обичам. Знам, че всички обичат пролетта, но моята е вечна и целият ми живот се върти все около някакъв април и някакви пролети. Годините ми все започват през пролетта. Умирам и се раждам тогава. Но мисълта ми беше все пак за лятото.

Като прелом пролет-лято ми служиха няколко песни, тая пролет ми е The Verve и толкоз; Urban Hymns и Forth се въртяха в слушалките ми до изнемогване, до скъсване, до сълзи и до дишане. Хем ме вдигаха, хем ме съсипваха. Поне така си го спомням. Излизах с хора, смях се, на няколко пъти за малко да се влюбя, пътувах, излизах от София за първи път от много време. Купувах си поли и книги. Сменях пейзажа във всички смисли.

Бях фрустрирана и се чувствах изгубена и изгубила: не човек, не любов, а себе си бях затрила някъде. Бях прекъснала връзки с повечето си приятели, бях станала ужасно интровертна (и не, в това все още няма нищо лошо, и досега съм по-скоро интровертна, но сега заради себе си съм такава), бе, въобще, бях се променила и не бях съзнала. Бях се поддала. Бях се раздала, бях се разхвърляла цялата и трябваше да се събирам. И докато се събирах, продължавах да разхвърлям – стихотворения, импресии и цитати от филми, песни и разговори – по пода на главата си. Беше време за разчистване, но за да разчистиш, трябва да развадиш всички спомени от чекмеджетата, трябва да разнищиш спомена от спомняне. Трябва да намериш всичко, което си забравил, че е било там, в черната дупка, за да заживееш начисто. И аз разваждах.

След като се поуспокоих малко с разваждането и нищенето на спомена и прочие неща, които хората правят, когато ги боли, започнах да идвам на себе си. Възстанових си връзките със света, работех, движех се напред, четях, гледах, слушах, сдобрявах се с всичко, осъзнавах, че не съм перфектна: звучи нелепо, защото винаги съм била достатъчно самокритична, че да знам къде са ми прорезните рани, в които прозира лошотията, но сега за пръв път ги виждах. Преди действах опипом, в тъмното. Страхувах се да се погледна. Сега знам, че не само че съм способна да наранявам хората, а доста често и го правя – не нарочно, просто понякога да се застъпиш за себе си значи да нараниш някого.

В края на юли реших, че ще замина сама на море. Ще замина сам по Клас. Само няколко дни – имах нужда да размисля и отмисля, да бъда насаме, да пиша, да чета, да мълча. Нещата се въртят, нали, социалното ми идваше в повече и имах нужда да се откъсна. Та, заминах, но още на първата вечер се запознах с няколко момчета, с които си прекарах цялото море. Нищо любовно, нищо сексуално, нищо романтично. Романтиката си я правех аз – сглобих я от смях през сълзи, от дълбоки разговори под шума на вълните, от човекът до теб си ти, както каза Калина, от три изгрева и августовския сутрешен студ, който ми захапваше глезените (и знаех, че идва есента, още тогава), от една факла, за която вече ви разказах, от стихотворенията на Цочо Бояджиев, четени в най-непоетичното време, 3 следобед, на най-непоетичното място, пълен с хора плаж, от Vicious Streak на New Order, която слушах в малките часове на нощта на терасата си, досами брега на морето. Дъвчех една палачинка, после пушех, издишвах и се взирах в тъмнината, и слушах. Е, добре, и от време на време си свалях слушалката, понеже съм параноичка и ми се причуваха звуци. После заспивах от раз и нищо не сънувах. Много беше красиво. Много. Това са ми най-странните и причудливите моменти; толкова пъти това лято просто лежах или седях, слушах музика и мислех…и беше толкова ужасно хубаво, че ви го пожелавам и на вас. Беше истинска свобода: да бъдеш сам, да не знаеш абсолютно нищо, да не си сигурен в абсолютно нищо, да не планираш абсолютно нищо… от толкова много време не ми се беше случвало, че бях забравила, че е възможно.

Затова когато говоря за това лято, твърдя, че е едно от най-прекрасните ми; затова е едно от най-важните ми лета, защото се чувствам истински пораснала през последните няколко месеца.

Отърсих се от сенките на момичетата, които исках да бъда – все още им се възхищавам и понякога ме сърби да стана точно такава, но знам, че не съм. И всичко е наред! Достатъчно е да съм това, което съм сега.

Научих се да пускам някои неща да си отиват – малко по-смело от преди. Научих се да слагам край, там където трябва (научих се да разпознавам, може би с една идея по-успешно, къде трябва). Разбрах, че когато да останеш боли хиляди пъти повече, отколкото да си тръгнеш, не можеш да си позволиш да останеш. Не можеш да си позволиш да не тръгнеш. И трябва да скочиш в тая дълбочина – да, страх те е, да така и не се научи да плуваш, да, не знаеш какво предстои. Обаче понякога е хубаво да вдигнеш наздравица за неслучените неща; за неразказаните истории.

Научих също, че това, че си тръгваш, не те обрича на нещастие. Но не те обрича и на щастие. Перспективата е така летливо и чупливо състояние. Опитвам се да си го припомням, когато не го чувствам. Понеже знам, че все пак вярвам, че най-хубавото предстои. Какво клише. Но нали обичам клишетата – те са от малкото истини, с които разполагаме.

Това лято беше важно, защото беше мое, а сега го споделям с шепата заблудени души, които все още имат търпение да ме четат чак до този ред.