Ръб, Давид Албахари

Стигнах до самия ръб, обърнах се и ѝ казах нещо от рода на: ето, дотук бях, не мога повече, сега е твой ред.
Поклати глава, сви рамене. Заяви, че изобщо не я засягало.
Добре, казах; не, нищо не казах, загледах се в бездната пред мен и видях скали, треволяк, морски краставици, може би дори една звезда.
Колкото до нея, добави, тя отдавна не била тук, отдавна се намирала другаде и единственото, което оставало, било тялото, тоест нищо.
Обърнах се отново. Далеч зад нея, но все пак под боровете, към нас тичаше някакъв човек. Пешовете на палтото му се развяваха във въздуха, слънчевата светлина отскачаше мигновено от обувките му, или това бяха очилата му, или пък златните копчета на маншетите.
Нямаме много време, казах.
Тогава до нас стигна гласът на човека. Викаше тичешком и думите се разпадаха, преди да бъдат довършени.
Не искам да гледам, каза тя.
Не си длъжна, отвърнах.
Светлината се отразяваше в очилата му, сега вече виждах. И чувах – хрущенето на чакъла под краката му.
Тогава тя тръгна. Отначало бавно, а после все по-бързо.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s