песни за теб, истини за мен

Тая вечер пиша едно домашно за книгите без букви, за немите книги, и колкото и да мразя дисциплината и всуе да е всичко, дето пиша по нея, не мога да не се замисля как – отчасти целенасоченият, отчасти предизвиканият от неспособността ми да си формулирам мислите – отказ да пиша (напоследък, в момента, по принцип, регулярно) би бил толкова нелеп, ако нямаше букви. Все си мисля какво щях да правя, ако нямах думи. Ако не бях казвала нищо никога. Ако никой не се интересуваше какво казвам. Ако аз не се интересувах какво казвам.

Ама то така или иначе през повечето време мислите ми си остават в главата ми; толкова ненаписани разкази, толкова неразказани истории. Не е от нежелание или бунт даже. Просто не ми остава време да пиша всичко, което ми хрумва. Возя се в градския или вървя нанякъде и ми хрумва някакъв страшен абзац, и си мисля: ах, само да ми остане време, ще го развия или това за романа (казах ли, че ми дойде безумната идея да напиша роман?), но моментът отминава, динамиката/рутината (почвам да се чудя дали не са синоними – поне в този живот, поне в моя живот) ме повлича и забравям… забравям.

Много забравям, ужасно е. Ръцете ми са ледени, паметта ми изневерява – да, време е да си купя гинко билоба. НО ЗАБРАВЯМ.

Не съм се сбогувала с толкова много неща: това е хубаво и същевременно не е. Но така съм се изморила от сбогуване. Наистина нямам сили да го правя повече. Така че не го. Не обвинявам, не чакам, не съдя, не се съдя, не се сърдя.

(Не чета селф-хелп, не съм си промила мозъка, още съм черногледа и лесно се ядосвам, всьо в парядке.)

Не съм се сбогувала с неразказаните си истории. Но ще си простя, ако никога не ги напиша.

Това е.

I don’t know what’s going on // и засега това ми стига.

П.П.: Скапана съм и пак се оплетох, това горе звучеше по-ясно в главата ми. Сефте.

П.П2: