who’s gonna make you pay /for the thoughts /that you think and the words /they won’t let you say
Снощи гледах документалния филм за Oasis, тия идиоти*, които обичам безмерно. (Да, да, знам, че Oasis не са само Лиъм и Ноел, но, нали.)
Мислех си защо точно ги харесвам: защото са свободни, но свободата не им е самоцел. Непукисти са, но не до безумие, не до самозабрава: my body feels young, but my mind is very old, да, тялото се задоволява, докато е младо, поощрява си капризите, но мъдростта се процежда в текстовете.
Защото са рокендрол, защото са краят на една ера, защото вече никога няма да има такива концерти – движим се по друг начин (и в начина, по който мислим, и докато танцуваме, и всякак), пристрастяваме се към други неща.
Защото са ме научили, че специалните хора се променят (how many special people change) (нищо че си твърдя, че не се променяме); че свръханализите са безсмислени – life, on the other hand /won’t make us understand; че we never die**.
Защото са за всичките ми времена – щастливи, нещастни, средни, но най-вече са за моментите, когато не знам къде да се дяна или вървя просто и си мисля някакви глупости, и нямам представа какво точно правя (нито в тази секунда, нито по принцип), но Oasis в ушите ми подсказват, че е безсмислено да се тревожа, че you demand the answers /but in my mind, there is no time, и че the questions are the answers you might need, че всичко ще бъде наред – някак. Че здравословният непукизъм винаги ме е спасявал, колкото и драма куийн да съм и да съм неспособна да не се тръшкам.
D’you know what I mean?
We’re all part of the Masterplan.
времето тук блика на тласъци – като петрола 