един елин*

Ноември е.
Не ми достигат само няколко снежинки да крача бодро, уверено. Да се забравя във витрините. Да си тананикам U2. Да се влюбя в продавачката на дрънкулки. Или в Ема Бовари от Родопите, която продава цветя на “Графа”. Или въобще да се разпадна от щастие на някое кръстовище. Да се превърна в паметна плоча за щастие. В модел за щастие. Или в чисто нов продукт за щастие. Да ме показват по изложения, по панаири, по супермаркети. Като последна технология щастие. Като последна дума на щастието. Още няколко снежинки само и ще стана човек с една голяма усмивка. Една усмивка от 111 000 квадратни метра. Една усмивка за Гинес. Една усмивка, дълга колкото всички магистрали. Магистралите – пикочната система на света. Магистралите, които винаги свършват, когато не трябва. Магистралите, които винаги свършват, преди да си тръгна. Само две-три снежинки и ще спра цигарите, алкохола, ще сваля кръвното, депресиите, маниите, параноите. Ще кача вярата. Ще спра да псувам, да викам, да се карам с таксиметровите шофьори, с чиновничката в общината. Ще стана примерен гражданин и ще ме пускат по пощенските кутии за пример. В член 1 ще забраня сълзите. Сълзите и лошите мисли. Лошите мисли за по-добри дни. Добрите дни, които винаги предстоят. Които предстоят от началото на човечеството, от началото на годината. От началото на мен, на теб, на нас. Добрите дни – съвършеното предстояще. Добрите дни като Титаник в квартална локва. Само една снежинка и ще започна да вярвам. Ще повярвам дори и на себе си. Ще напълня дробовете си с вяра. Ще започна да кашлям от вяра. Ще стана производител на вяра. Ще отворя сергия за вяра. Ще си сменя името на Вяра Вяра Вяра от страната на Вярата.
Ноември е – месецът на снежинките… А изобщо не вали.

(*рахнев де, да не помислите, че съм го написала аз)