Умишлено не си взех никаква работа за вкъщи тази събота и неделя, реших да си почивам. Всички знаем колко добре умея почивката, сиреч, никак, но то взе, че се получи малко от малко. Разрових се из запазени във фейсбук – десетки цитати, стихотворения, статии, филми, песни, които съм оставила за после. Procrastinating at its finest, some might say, е, но все пак дойде времето на някои от тях. Та открих разни цитати и понеже предпочитам да се мисля аналогова и да не разчитам, че дигиталната ера ще запази онова, което искам да си спомням, реших да си ги препиша и се сетих, че имам и къде – в един тефтер, който колежките ми подариха миналата година и който бях предназначила специално за тази цел, да си преписвам разни важни/интересни/смислени неща. И ми стана хубаво такова… слушам нова музика, думите се леят по листа – парчета слово от другите за мен. Едва ли на някого ще му е интересен този тефтер (а и почеркът ми става все по-нечетлив, като шифър е вече), но за мен е важен (де да се сещах по-често да го прелиствам), а и – кой знае – някой ден ще го предам на децата си. Аз бих се изкефила да прочета дневници на нашите, ако имаха такива. Всъщност като дете бях открила един ежедневник на баща си – семпъл тефтер с кожена, светлозелена корица, в който момчетата, с които е бил в казарма, му бяха писали разни неща, явно на изпроводяк, когато се е уволнявал. Половината пишеха на копеле, явно е било модерно през 90-те. Беше ми мило да го чета. Ех, другата седмица ще ходя при баба си, трябва да го взема. Толкова малко ми е останало от татко… толкова малко, дори това ще е той през чужди очи, което може би не е толкова лошо.
Та защо пиша всъщност: да споделя няколко стихотворения.
На улицата има слънце
обичам слънцето но улицата не обичам
и оставам през деня във къщи
в очакване светът да дойде
със позлатените си кули
със свойте водопади бели
със свойте гласове от сълзи
със песните на веселите хора
или на заплатените да пеят
а вечер идва онзи миг
когато улицата става друга
изчезва под перата на нощта
пълна с „може би“
и с мечтите на умрелите отдавна
тогава аз на улицата слизам
тя до идващото утро се простира
пара се протяга тук наблизо
и навлизам във водата суха
във тръпчивата вода на тъмнината свежа
слънцето ще се завърне скоро.
Борис Виан
Каталог за тревожни умове
няма граници
за нещата, които ни ужасяват
нищо не е маломерно
и аз се ужасявах от всичко
ужасявах се от каймака
на какаото, сметаната в кафето, стафидата
в кренвирша и костта в рибата, ужасявах
се от дъжда през януари, снега
през септември и рибеното масло в
месеците с р, аз
се ужасявах от мантуто, от кримките, от мрака
под леглото, от пръстите
на фризьора и операта
по радиото, ужасявах се да заспя, ужасявах се
да се събудя, аз
изпитвах ужас от съня, ами
ако не се събудя, ужасявах се от нулевия час,
физическото на закрито, набъбването
между краката и
седемнадесети май, ужасявах се от шевовете
на шивача, белите стъпки на балета, раменете
на блейзерите, от момичетата и момичешкия
смях, ужасявах се от
пътя до вкъщи, лепкавите листа
в лицето, от коричката на есента, самотата
между уличните стълбове, червеите
на тротоара и на връзките за обувки мокрия
възел, ужасявах се
от трамплина, от следите от ски и хербариите, аз
се ужасявах от събота вечер, любезните дами, неделя
сутрин и остатъка от седмицата и накрая
но не на последно място се ужасявах,
ужасявах се за първи път
познавам мнозина, които се ужасяват
все повече и повече ставаме
ужасяваме се съвместно
сега вече се ужасявам от деня
в който няма да се ужасяваме повече
Ларш Собю Кристенсен
исках да напиша какво е в мен
а излезе само това
ъгълче нощ,
бродирано с град
Албена Тодорова
Минавай, птицо, минавай и
ме научи да мина.
Фернандо Песоа
Покорявам се и почти съм радостен.
Почти радостен, както някой
уморява се да бъде тъжен.
Фернандо Песоа
Не е лесно на чукчите
проект „нов човек“ се отлага
за необозримото бъдеще
и за да е всичко съвсем както трябва
ще се подстрижа и ще стана 100 кила
това поне го мога
ще се скрия вдън гори и няма да боли
и това го мога
шумно е навън
а тук тихо
искам пак да мога да пиша
и интернет вкъщи искам
и ъгъл
шумен
в мен
подредих го вертикално, за да прилича на стих
хоризонталните изречения ме дразнят
днес
Ти знаеш:
любовта на тоя свят е хубава
като въпрос без отговор.
Марк Делуз
Този край е свеж като крайбрежните места.
Пътищата с прах почернени потъват смътно
в сини низини, стаили сянка и любов.
Малко е небето над дърветата високи.
Тука идвам да разхождам своята печал
сред приятели и тука бавно под лъчите
измежду цветята обикалям без посока.
Всички се безпокоят за мене, за скръбта ми
и самият аз не знам какво да им отвръщам.
Може би подир смъртта ми някое дете
ще си спомня как по тази същата алея
е видяло млад човек със шапка, който пуши
кротко своята лула сред свежа лятна утрин.
Ти, напусната от мен, не ще си ме видяла,
ти не ще си ме видяла тук за теб да мисля
и да влача мъка, по-голяма от гората.
Всъщност и самата ти не ще ме разбереш —
твърде съм далеч от теб и ти — далеч от мен.
Аз не съжалявам за тъй свежите ти устни.
Но тогава за какво ли се вълнувам още?
Ако знаеш, мила, тук ела да ми го кажеш.
Обясни, защо, когато съм обзет от мъка,
сякаш и дърветата са болни като мен?
Ще умрат ли едновременно със мен и те?
Ще умрат ли небесата? Ще умреш ли ти?
Живеем във минутите на чакане
и трябва някога да се разделяме
за да почувстваме дъха на приближаването
и трябва някога да се намразваме
за да усетим силата на любовта си
не е красиво винаги да искаме
не е красиво вечно да сме влюбени
на щастието нужни са минутите
които сме изкупили с годините
с годините на нашето търпение
с годините на нашето очакване
с надеждата че ще пресрещнем себе си
във своето едничко приближаване.
Камен Костов (който, след справка с гугъл, се оказва преводач на Изток-Запад, живея за такива съвпадения:Д)
Утре ще е светло.
Всичко започва, когато всичко загубиш.
Утре ще е светло.
След любовта ти пак ще се влюбиш.
Един малчуган ще подсвирне доволен утре.
Ще бъдат ръцете му пълни с пролет
утре.
Във вашто небе ще бият камбани утре.
И луната като от мед ще стане
утре.
Ти пак ще се смееш,
пак ще обичаш, ще
страдаш, ще пееш.
Утре ще е светло.
Утре.
времето тук блика на тласъци – като петрола 
вече ставам досаден, ама… :Д
…ама евала за аналогова (хартията вярно си остава най-сигурна, и аз им нямам доверие на тия компютри, все си мисля, че в даден момент може всички да изгърмят, ако ще и на Марс да съхраняват информацията)
и второ евала за мега мега якия подбор (най-нагло си преписах повече от половината, още не мога да реша Жам или Камен Костов ми харесва най-много, а Делуз, оказа се, съм си го вкарал в архивите с точно същия цитат)
с други думи – по-често си почивай ^_^
ахах, благодаря ти, радвам се, че са ти харесали))