speak to me of your inner peace

Вчера Моника ми звънна да ми се накара, че пак се ядосвам/тормозя за неща, които не зависят от мен/за глупости: Не мога да повярвам, че си толкова глупава, че да вярваш, че няма да се справиш, все едно никога не си се справяла. И малко ли ти бяха смъртите, и малко ли ти бяха обиците на ухото, че година и повече по-късно да продължаваш да се нервираш, като знаеш, че няма да свърши добре?

И беше права – бога ми! Но това го знаем и сме го преговаряли хиляди пъти. В един момент се примирих, че може би съм си такава, нервачка, и не мога да се променя, и по-добре да се опитам да се приема, барем съм станала по-спокойна (does that make any sense at all), но не. Then again, аз съм тази, която винаги пили, че хората не се променят – и в повечето време наистина го вярвам, – но има неща, върху които ми се ще да се постарая малко повече, да се напъна малко повече, защото иначе наистина ще прегрея.

Крайно време е да спра да се извинявам за изборите си. Това едно на ръка. За изборите си на път в живота, за съвместяването на университет с работа (да, тук най-редовно: и преподаватели, и работодатели ме карат да се чувствам виновна, че се опитвам да правя и двете), за това, че не съм останала там, където съм била наранена, обидена и т.н., а също и за това, че съм останала там, където не съм 100% сигурна, че трябва. Крайно време е да спра да позволявам на хората да ми задават тон и да ме манипулират, да ме карат да се помайвам и да се чудя дали не греша някъде, да ми говорят снизходително, въобще, да ми се качват на главата.

Крайно време е да спра да позволявам на хората да ми се карат като на малко дете (Моника е друга бира, вече се е научила да не ми пили, а и в случая беше много права, всички имаме нужда от будна съвест), защото не съм дете и дори майка ми не си позволява да взема отношение по въпроси, които не я засягат пряко.

Крайно време е да спра да давам обяснения за всеки избор, който правя, защото, аха, клише, но истина, това си е моят живот и щом съм права за себе си, това трябва да е достатъчно. Сещам се сега за още едно клише: не обяснявай – тези, които трябва да те разберат, няма да искат обяснения, а онези, които искат обяснения, няма да те разберат. Колко е вярно! По емпиричен път доказано.

Крайно време е да спра да правя компромиси с времето си, със здравето си, с благополучието си, особено в името на това да спасявам някого или някой да се чувства добре, или да доказвам на човек, че работя достатъчно усърдно или че ми пука.

Крайно време е да започна да казвам истината – такава, каквато я виждам, независимо как кара да се чувства човека, който я чува. Крайно време е да спра да спестявам, да си затварям очите, да преглъщам.

Крайно време е да покажа на хората, че търпението и мълчанието ми съвсем не значат, че забравям или не забелязвам разни кръпки в поведението им спрямо мен.

И е крайно време да спра се грижа за хора, които никога не се грижат за мен.

Това е безсмислен пост, знам, но днес плаках 1 час на работа и просто съм ужасно ядосана, ядосана, ядосана на себе си, че винаги се поставям на последно място.

Съмнявам се, че нещо ще се промени впрочем. Но обещавам да опитам.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s