Вчера Моника ми звънна да ми се накара, че пак се ядосвам/тормозя за неща, които не зависят от мен/за глупости: Не мога да повярвам, че си толкова глупава, че да вярваш, че няма да се справиш, все едно никога не си се справяла. И малко ли ти бяха смъртите, и малко ли ти бяха обиците на ухото, че година и повече по-късно да продължаваш да се нервираш, като знаеш, че няма да свърши добре?
И беше права – бога ми! Но това го знаем и сме го преговаряли хиляди пъти. В един момент се примирих, че може би съм си такава, нервачка, и не мога да се променя, и по-добре да се опитам да се приема, барем съм станала по-спокойна (does that make any sense at all), но не. Then again, аз съм тази, която винаги пили, че хората не се променят – и в повечето време наистина го вярвам, – но има неща, върху които ми се ще да се постарая малко повече, да се напъна малко повече, защото иначе наистина ще прегрея.
Крайно време е да спра да се извинявам за изборите си. Това едно на ръка. За изборите си на път в живота, за съвместяването на университет с работа (да, тук най-редовно: и преподаватели, и работодатели ме карат да се чувствам виновна, че се опитвам да правя и двете), за това, че не съм останала там, където съм била наранена, обидена и т.н., а също и за това, че съм останала там, където не съм 100% сигурна, че трябва. Крайно време е да спра да позволявам на хората да ми задават тон и да ме манипулират, да ме карат да се помайвам и да се чудя дали не греша някъде, да ми говорят снизходително, въобще, да ми се качват на главата.
Крайно време е да спра да позволявам на хората да ми се карат като на малко дете (Моника е друга бира, вече се е научила да не ми пили, а и в случая беше много права, всички имаме нужда от будна съвест), защото не съм дете и дори майка ми не си позволява да взема отношение по въпроси, които не я засягат пряко.
Крайно време е да спра да давам обяснения за всеки избор, който правя, защото, аха, клише, но истина, това си е моят живот и щом съм права за себе си, това трябва да е достатъчно. Сещам се сега за още едно клише: не обяснявай – тези, които трябва да те разберат, няма да искат обяснения, а онези, които искат обяснения, няма да те разберат. Колко е вярно! По емпиричен път доказано.
Крайно време е да спра да правя компромиси с времето си, със здравето си, с благополучието си, особено в името на това да спасявам някого или някой да се чувства добре, или да доказвам на човек, че работя достатъчно усърдно или че ми пука.
Крайно време е да започна да казвам истината – такава, каквато я виждам, независимо как кара да се чувства човека, който я чува. Крайно време е да спра да спестявам, да си затварям очите, да преглъщам.
Крайно време е да покажа на хората, че търпението и мълчанието ми съвсем не значат, че забравям или не забелязвам разни кръпки в поведението им спрямо мен.
И е крайно време да спра се грижа за хора, които никога не се грижат за мен.
Това е безсмислен пост, знам, но днес плаках 1 час на работа и просто съм ужасно ядосана, ядосана, ядосана на себе си, че винаги се поставям на последно място.
Съмнявам се, че нещо ще се промени впрочем. Но обещавам да опитам.
времето тук блика на тласъци – като петрола 