*С уговорката, че в този блог равносметките са през две седмици, но обещавам това да ми е последната равносметка… за тази година.
Дойде време!
Боуи почина и аз го заобичах – какво клише. Ценното е, че го заобичах първо като човек, чрез един документален филм, и чак тогава през музиката. Признавам, изпитвах невероятна емпатия, виждайки как разни хора страдат за него, почувствах се никой-човек-не-е-остров, съпричастна някак, без да знам защо. Много песни биха могли да са на мястото на Ashes to Ashes, но тя си остава онази, която обичам най-много, а и:
I’m happy. Hope you’re happy, too.
I’ve loved. All I’ve needed: love.
Sordid details following.
Важна е любовта, другото са детайли.
Този албум на PJ Harvey е страшен! Страшен! Асоциирам се с текстовете на всички песни.
А и:
What were you wanting?
I just want to say:
don’t ever change now, baby.
And thank you.
I don’t think we will meet again.
And you must leave now
before the sunrise
above skyscrapers.
The sin and
this mess we’re in and
the city sun sets over me.
Понеже довършвам това на 26 декември, ще оставя един цитат на Джордж Майкъл, който, мисля, е релевантен.
Не съм привърженик на сигурността. Животът ми, от детството до сега, е изпитание. Рисков играч съм. Научих се да губя.
Ако някой наистина иска да те нарани, той ще намери начин да го направи. Аз не искам да живея в непрекъснат страх, че някой ще ме нарани или напусне… Просто отказвам да се притеснявам за това. В крайна сметка нито успехът, нито парите могат да те спасят от ада на самотата.
(Все по-често се сещам, че миналата година най-големият ми страх беше да не остана сама – за момент, генерално, въобще… ужасявах се от самотата. После свикнах със себе си, а и разбрах, че животът е прекалено динамичен, че точно когато си мислиш, че си изгубил контакта със света, избухва супернова, светът се ражда отново, земята се върти и всичко е наред.)
Тази песен съм аз и е всичко, което съм чувствала и била, и е тротоарите, които тъкмо са се стопляли от пролетните лъчи, и е грандиозна болка, от която ме беше страх, че няма да се спася, и е лилавите ми кецове, които се скъсаха преди няколко дни, и с които орисвам пролетта на 2016 г. да си отиде завинаги, за да си я спомням най-вече с камбанките в края на тази песен.
Защото беше събуждане и надежда, и мечти за едно море, което да дезинфекцира ума.
Seems like the only cause/ that is worth me fighting for
А тази песен е И. Б. отвсякъде :D Знам, че само аз си знам какво значи, ама на никого няма да му е важно това. (Fortune-ът от fortune cookie-то още ми е в портмонето.)
Somebody wants you,/ someone out there,/ somebody needs you,/ somebody cares, / somebody loves you, someone somewhere.
A! Тази песен!!! Само аз я харесвам сигурно, ама е толкова подходяща. Заглавието се превежда „Вече не съм на 20“ – и действително не съм на 20 вече, намиг.
Si c’est pas pour la vie, tant pis.
Около рождения си ден се бях скапала ужасно, много ми беше отвратително всичко, седях на една пейка пред Народната библиотека с изключен телефон и очилата си за 15 лв и си пишех едни глупости на Чернови на телефона, и бях много Сатурн, много зле, и тая песен ме вдигна, да, бе, и тя ми вдъхваше надежда, знам, че се повтарям. Беше хубава пролет, пътувах насам-натам, сега като се върна назад, осъзнавам колко са ми били ценни и животоспасяващи някои срещи тогава, някои дни. 2 дни в Шумен, 2 дни в Пловдив, 2 дни в Созопол с нощния влак… Понякога два дни са в състояние да те извадят от най-дълбоката черна дупка. Замисляйки се за тези и едни други паметни дни през последната година, разбирам, че понякога не е важно колко време някои хора остават в живота ти. През лятото се запознах с една шайка младежи, с които създадохме някакво приятелство тамън за една седмица. После се разпръснахме, разделиха ни се пътищата, но не е имало драми. Да бе, ясно, че не можеш да се сприятелиш с някого за една седмица, не знам дали е било приятелство, отказвам се да слагам етикети на всичко, какъвто ми беше отвратителният маниер преди. Та общуването с тия младежи ми беше нужно точно тогава, в онзи момент, и не се чувствам зле от факта, че е приключило малко след като започна. Това е бил естественият ход на нещата. (О, понякога звуча толкова философски, че забравям, че съм емоционално нестабилна.)
Точно тази версия на точно тази песен! Защото: околоселско пътешествие, мравки ядат трупа на червей, говорим си с една баба през една ограда, въздухът мирише на пролет, най-вкусните кюфтета са след 6 км ходене, защото има много другост в тая песен и винаги ми е действала добре.
Чух я случайно, не знам как реших да потърся оригинала, след като слушах версията на Нувел Ваг, и още след първото слушане знаех, че ще остане за дълго в живота ми. Просто е съвършена, обожавам я. Тази и следващите песни са песните, на които танцувах сама вкъщи след полунощ толкова вечери поред – непохватно, без ритъм, както си мога. Тия моменти ме правеха истински щастлива, знаех, че колкото и да се скапят нещата, всичко ще е наред. Всъщност това си бях написала на една бележка с големи букви – и тя още виси на корковата ми дъска над бюрото. Да си напомням, че е възможно. Че щастието съществува и прочие.
Целият албум (Reflektor) ми е суперважен – на него обикалях София в някакъв транс и снимах ли, снимах, барем запечатам всичките си емоции. A с тази песен се обичаме по ред причини. Ох, да.
I wanna feel the seasons passing, I wanna feel the spring.
Пък тази песен е из един прекрасен филм.
Your problem is that you’re not happy being sad. But that’s what love is, Cosmo. Happy sad.
Е, да. Подай любовта там. Въобще, сега забелязвам, че всички любими песни тази година са ню уейв/синт поп… нещо си. Била съм на ретро вълна. А Simple Minds съм ги споменавала неведнъж – те са истинско бижу и категорично откритието ми на 2015/2016 г.
Въртях Градски химни и Напред (:Д) на Върв доста упорито месеци наред, абсолютно всички песни харесвам и от двата албума. Спрях се на тази, защото:
When freedom comes, I’ll be long gone, you know it has to end.
(Бавен танц в горяща стая все още ми е сред най-любимите заглавия – на песен, на любов, на живот, you name it.)
I’m out of the game.
Защото ми е еманация.
О, с тази песен също имам хубав спомен. Заминавам сама на море, защото съм силна и независима же-на (особено наблягам на думата жена, като го казвам) (жалко че не правя видеолог, щеше да е много смешно). Та, заминавам сама на море и, естествено, се налага понякога да си оставам сама в стаята. Една вечер се прибирам сравнително рано – в 3 през нощта, по пътя си купувам вода и палачинка, Созопол е необичайно тих, качвам се в квартирата, сядам на терасата, с една слушалка, защото съм параноичка, с крака, вдигнати на табуретка… ям палачинка, слушам Вишъс Стрийк, пуша, взирам се в небето, което е много черно, понеже съм без очила, взирам се в небето, на което няма нито една звезда и се чувствам малко изоставена, но си напомням, че сама съм си избрала да съм… е, САМА. Лягам си и нищо не сънувам. Беше съвършен момент. Още е.
Спомням си как я чух първо в кола (да не повярва човек как не-нарочно си отлагам слушането на няк’ви суперпопулярни песни) (а уж харесвам U2) и ми се стори ужасно подходяща за пътуване, после си спомням как вървях на площадката при Президентството по залез и пак тя звучеше в ушите ми. Чувствах се така:
Бях блажено свободен, на никого не трябваше да оставям бележки, не беше нужно да страдам, нито да обяснявам нещо на някого. Светът изчезва с неизречените думи.
(М. Йергович, Сараевско Марлборо)
Много ми стана мъчно, когато прочетох, че бившата съпруга на Том Йорк е починала – няколко месеца, след като се разделиха, и при все историята за клипа на Daydreaming и т.н… и нали все съм съпричастна на цялата световна тъга, dedicated to all human beings.
Рейдиохед са ясни.
One of things I find most offensive about what people say about our music is when they say: it’s depressing. The reason I find it offensive is… that to me implies that to suffer from depression is like being… subnormal… It’s a stigma, which it shouldn’t be, because there is an awful lot of people who suffer from depression. And it shouldn’t be something that is like an ultimate swearword, because… I suffer from it and a lot of people suffer from it. It should be something that’s openly discussed and accepted. I happen to make music sometimes when I’m in that frame of mind cause I suffer from it. Actually sometimes it’s not suffering. It’s a bonus. I really have a problem with people who dismiss our music because it’s depressing. Because a lot of creative power is from that feeling.
(Thom Yorke in an interview with the band)
Леле, тази щях да я забравя! Любов, бе. И си пасва идеално с Mon Roi.
Тази я слагам, защото концертът на Нувел Ваг ми беше един от най-хубавите моменти тази година и защото
не
искам
да
изчерпвам
възможностите
да
бъда
щастлива.
времето тук блика на тласъци – като петрола 